— Аз ще организирам сватбата — каза тя.
Райс стана от стола и се присъедини към нея.
— А аз ще отида да кажа на свещеника да съобщи за събитието.
На Мериън й се виеше свят, но тя мигновено възропта.
— Но нали каза, че няма да позволиш това да стане, докато не дам съгласието си за този съюз.
— Това беше, преди да научим необикновената новина — Ангарад хвана Райс под ръка и отмести поглед от Грифит към Мериън. — Ти ни върна обратно нашия син, момичето ми.
Мериън нищо не проумяваше и ако не беше по нощница, щеше да скочи от леглото и да застане срещу Райс.
— А какво ще стане с Лайънъл?
— С Лайънъл? — Райс погледна момчето. Беше заровило главица под одеялото, запратило възглавничката на пода и риташе силно и ритмично с краче таблата на леглото. — Ангарад, вземи Лайънъл и да оставим влюбените насаме.
— Мисля, че Мериън се интересува какво мислиш за него, след като научи, че не е неин син — каза Грифит.
— Искам да знам — избухна Мериън, — дали ще се закълнете да запазите в тайна това, което узнахте.
На Райс и Ангарад сякаш им беше трудно да разберат безпокойството й. Най-после Райс отговори от името на двамата.
— Мисля, че щом си приела момчето за свое дете и си допуснала по този начин да опетниш името си и да загубиш шансовете си за щастие, значи има някаква сериозна, дълбоко скрита причина да сториш това. Ти си знаеш тази причина. Не се съмнявам, че и Грифит я знае. Но не е необходимо и ние да я научаваме, освен ако ти не държиш да ни кажеш каква е тя.
— Закълнете се, че ще пазите това в тайна — прошепна Мериън, разтреперена от страх. — Закълнете се!
Райс замръзна на място, а Ангарад зяпна втрещено.
— Тя не постъпва така от неуважение, тате. Ако познаваше баща й, щеше да я разбереш.
От високомерно лицето на Райс стана напрегнато и Ангарад го докосна по гърдите. Тя вдигна очи към нето и той кимна в отговор на безмълвната й молба, след което се приближи до Мериън и взе ръката й в мазолестите си длани.
— Харботъл ми разказа за баща ти, така че ти прощавам обидата. Но ти се намираш в Уелс и си сред роднини. Щом нямаш доверие на роднините си, тогава на кого можеш да разчиташ?
Дванадесета глава
Вратата тихо се затвори зад Райс, Ангарад и Лайънъл. Мериън се загледа след тях и се усъмни дали са с всичкия си. Да им имала доверие, защото й били роднини! Що за лудост беше това?
Да, тя вярваше на Ангарад. Не беше възможно да не й вярва. Вярваше и на Райс… вярно, че ако за Лайънъл Арт беше приятел, Грифит — баща, то тогава Райс беше негов кумир. Лайънъл се беше лепнал за Райс като бодил за вълнен чорап. Мериън се засрами при спомена как обиди Райс, като поиска от него да се закълне, че ще пази тайната.
— Защо Харботъл е тук? — попита тя.
Грифит въздъхна и се отдръпна от прозореца.
— Явно е тръгнал по следите ти към Уелс и когато е изгубил дирите ти, е поискал да му покажат пътя към замъка „Пауъл“.
— Защо?
Той тръгна бавно и тихо към леглото.
— Защото иска да получи теб.
— Глупости — гласът й леко потрепери, но тя успя да го овладее. — Сигурно баща ми го е изпратил.
— Баща ти сякаш си е измил ръцете по отношение на него. Както и ние. Преди четири дни му дадохме сухи дрехи и предостатъчно храна, която да му стигне до Англия, ако върви достатъчно бързо. Но изглежда не се примирява със съдбата, която му пречи да сложи ръка върху теб, защото ни съобщиха, че някакъв човек тайно държи под око замъка — той прекрачи дървения подиум на леглото и седна на дюшека. — Всъщност неколкократно ни съобщиха за това.
Искаше й се да узнае повече подробности, но той изхлузи ботушите си и свали жакета. Посегна към връзките на панталона си, при което тя не издържа и прошепна.
— Какво правиш?
— Искам да узная истината за Лайънъл. Нали по този начин разбрах истината за теб? — той свали панталона си, съблече през глава ризата си и се освободи от долните си гащи само с едно извиване на тялото. На Мериън направо й прималя от непредсказуемите му действия. — Ти сама дойде и легна в леглото ми. Разговаряхме, любихме се и когато приключихме, аз вече знаех всички твои тайни.
Кръвта във вените й се нажежи. Вече знаеше за какво си е струвало да оздравее. Но въпреки това й се искаше да избяга.
— Не беше толкова…
— Толкова?
Може би единственият изход от това положение беше да се хвърли в обятията му.
— Толкова просто.
Той отвърна с плътен, гърлен смях.
— Това е най-простото нещо на света. И Господ точно за това е създал мъжа и жената различни — за да си пасват.