Дръзката Мериън. Любопитната Мериън.
— Храбрата Мериън — каза той на глас. — Която е достатъчно глупава и не знае, че за последен път подлага на съмнение моето право.
Тя изскочи от възмущение от завивките. Беше готова да се бие.
— Не трябваше да обсъждаш с мен предложението да се оженим. Не съм някоя глупачка, която ще се подчини на желанието на някой мъж, без да го обмисли.
Той сложи длани на раменете й и леко я натисна, за да изравни очите си с нейните.
— Щом си искала до себе си мъж, който няма нищо против да го разиграваш като пощръкляла кобила, тогава не е трябвало да лягаш с мен. Но вече е късно и за двама ни. Аз съм обявил сватбата ни, ти носиш в утробата си моето семе и по Божия воля двамата с теб ще се оженим и аз ще ти дам да разбереш къде е твоето място.
Очите му искряха с непоколебима решителност. Беше точно толкова самонадеян, колкото и първия път, когато го бе срещнала. Но при първата им среща и двамата бяха облечени, и двамата стояха на краката си и зад гърба им нямаше легло с изпомачкани чаршафи, което гостоприемно продължаваше да им предлага своята топлина.
Ако беше разумна, сега щеше да си затвори устата, а когато й се отдадеше възможност, щеше да се измъкне от замъка „Пауъл“. Но тя никога не беше постъпвала разумно.
— Внимавай да не съм аз тази, която ще ти даде да разбереш къде е мястото ти — каза тя. — Възможно е…
Целувката му задуши наполовина думите й и той страстно я върна в леглото. Дали го направи от ярост? Може би, но с някаква частица от себе си тя усещаше вкуса на обзелото го чувство на безпомощност пред страстното желание.
Той искаше спокоен живот, за който му трябваше традиционна съпруга. В същото време, следвайки нормите на собствения си морален кодекс, той сам беше попаднал в капан. Беше събудил в нея жената, беше я научил да желае страстно и считаше за свой дълг сега да се ожени за нея. Тя го отблъсна и каза.
— Не е необходимо.
Той я погледна смаян.
— Какво?
— Да се ожениш за мен. Аз не съм жената, която ти е необходима…
Той простена и прекъсна думите й с поредната от своите необуздани, ненаситни целувки. Тя зарови лице в ръцете му, при което той сурово я погледна и каза.
— Ти си моя. Без значение как и защо, но си моя.
— Мисля…
— Не мисли — той я целуна и тя потръпна.
— Ама ти…
— Никакво „ама“ — той отново я целуна.
— Ти…
— Никакво „ти“. Никакво „аз“. Само „ние“.
Вече не си спомняше какво беше искала да каже. След като движенията не гонеха определена цел, страстта му стана по-нежна. Продължаваше да я притиска в прегръдките си и да я желае още в този миг, но искаше и тя да го пожелае. Яростната й съпротива премина в страстно олюляване и тя залитна, готова да отстъпи, когато вик в коридора ги сепна и ги откъсна един от друг.
— Не можете да влезете там! — извика Арт.
Непознат глас му отговори.
— Значи това е мястото. Смятам да сторя това, което е мой дълг.
Грифит изруга и в същия миг вратата с трясък изхвръкна от пантите. Мериън изпищя. Един гробовен глас съобщи.
— Нося ви поздрави от вашия господар, крал Хенри.
Тринадесета глава
Арт закряка като нападната от вълк кокошка.
— Опитах се да го спра, Грифит, но той не пожела да ме чуе.
Грифит бутна Мериън под завивките и скочи на крака. Чисто гол и побеснял от ярост, той закрачи към вестоносеца.
— Оливър Чърл, нали?
Невъзмутим, вестоносецът го поправи.
— Оливър Кинг. Частният секретар на Хенри Тюдор, ако трябва да бъдем точни. Нося ви поздрави от вашия господар.
Грифит погледна към треперещата купчинка под завивките.
— Господарят ми е избрал най-неподходящия момент. Арт, донеси ми дрехите.
Докато Арт се суетеше и събираше разпилените навсякъде из стаята дрехи, Грифит сложи юмруци на хълбоци, изпъчи се и се зае със задачата да сплаши дребното издокарано човече пред себе си.
Нищо не стана.
— Моля за вашето извинение, сър Грифит, че прекъснах удоволствието ви, но както знаете, нашият крал Хенри е много нетърпелив. Изпрати ме при вас преди повече от две седмици и точно толкова дни минаха, откакто се отправих към Уентхейвън, а след това пребродих почти всяка уелска планина, за да ви открия.
Грифит все още изгаряше от желание да го сплаши.