— Бавно се придвижваш.
— Нищо подобно. Придвижвах се бавно, защото не знаех къде да търся. Крал Хенри предположи, че по-скоро изпълнявате задълженията, които сте поел към него, отколкото да сте се прибрал у дома си за почивка. Освен — той хвърли остър поглед към Арт, — освен ако вашият слуга не ви е предал писмото на краля.
Арт отвърна на Оливър с уважение, което проявяваше към много малко хора.
— Предадох го така, както вие наредихте, милорд.
Почтителното отношение на Арт привлече вниманието на Грифит и той погледна с други очи мъжа пред себе си. Макар Оливър да беше прекалено натруфен и да говореше с лек френски акцент, под дрехите му се криеше здраво мускулесто тяло и очите му бяха проницателни и интелигентни.
Разбира се Хенри добре подбираше своите слуги. Оливър беше един от малкото хора, които бяха придружили Хенри в изгнанието му и които бяха с него, когато той се изкачи на върха. Така че Грифит беше наясно с позициите на Оливър в двореца.
Яростта на Грифит, че бяха нахлули в спалнята му, започна да се уталожва и той облече дрехите, които Арт му подаде.
— Изпълних тези задължения — каза Грифит с овладян глас.
— Тогава къде е лейди Мериън? — попита Кинг.
Грифит кимна към леглото.
Оливър се стъписа, после се ужаси и се замисли. Накрая лицето му не изразяваше вече никакви чувства — лице на дългогодишен царедворец.
— Не си спомням нашият господар да ми продиктувал точно тези нареждания, но кралят винаги е бил много проницателен. Може би точно това е имал предвид или поне се е надявал да стане.
Арт се почеса по челото. Грифит даде знак на Кинг да мълчи и погледна към раздвижилите се завивки. Но Мериън не се показа и Грифит с вълнение си помисли, че една жена с репутация като нейната може да се страхува, когато я изненадат в такова компрометиращо положение. Особено както беше побесняла — без съмнение — от разсъжденията на Оливър.
Кинг като че ли също считаше потайността на Мериън за забавна и не отделяше очи от леглото.
— Кралят иска веднага да отидеш при него.
Както намяташе пелерината си, Грифит спря по средата.
— Защо?
— Граф Линкълн е отплавал за Ирландия, където е обединил войските си с тези на графовете Килдеър и Дезмънд, а също и с претендента за трона. В Катедралата на Христовата църква в Дъблин те коронясали този мошеник Едуард и му дали титлата Крал на Англия.
— Света Дево Мария! — прошепна Арт.
Оливър кимна мрачно.
— Много правилно, че се обръщаш към нея, защото те откраднали венец със скъпоценни камъни от статуята на Дева Мария, за да го сложат на неговата недостойна глава.
— Какво светотатство!
— Да. Когато тръгвах, в двореца се говореше, че вече са отплавали.
— Колко души наброява войската им? — попита Грифит.
— Томас Фитцджералд, перът на лордовете в Ирландия, предвожда състав от ирландски войски, но имат и отряди от наемници, предвождани от Мартин Шварц.
Грифит посрещна с възторг вихреното преобръщане на съдбата, която с един замах го беше превърнала от провален любовник във воин на Хенри. Беше възхитен от заговорите и интригите и каза със страховита наслада.
— Наистина внушителна войска, но в същото време и скъпоструваща. Кой плаща?
— Маргарет, сестрата на Едуард IV.
— А, Маргарет — презрително каза Грифит. — Тази стара вещица е готова на всичко, за да свали Хенри Тюдор от трона, и тя разполага със средствата да го направи.
— Нека да не забравяме, че граф Линкълн е неин племенник и очакваният наследник на Ричард III — Оливър демонстрира лукавството, което беше направило от него надежден кралски секретар. — Слушах какво говорят другите пътници, докато идвах насам и според тях на брега край Лакшир се струпват войски.
— Браво на теб! — Грифит потупа Оливър по гърба. — Предполагам, че сведенията ти са по-благонадеждни от слуховете в двореца. Какво друго си чул?
— Малко. И почти нищо от значение. Слуховете съвпадат с информацията за мястото, където се съсредоточават войските, но никой не казва нищо за целта, към която се стремят. Оказва се, че щом стъпих на уелска земя, никой не се интересува от положението в Англия.
— А не трябва да е така, нали, сър? — Арт се ухили, като оголи изпочупените си зъби. — Уелсците разчитат Хенри да се задържи на трона.
— И ще бъде точно така, докато аз съм жив — Грифит пое дълбоко въздух и сякаш долови мириса на потни коне, кръв и лумнали в огън бойни поля.
Той разбираше от битки. Стратегията и тактиката на боя му бяха добре познати. Знаеше, че победата принадлежи на този, който се задържи прав, а поражението е за този, който падне в калта. Това беше просто и ясно, работа за мъже, подходяща за един истински рицар и хиляди пъти за предпочитане пред тресавището на чувствата, в което затъваше винаги, когато си имаше работа с Мериън.