Чувството за вина вдигна Мериън от удобното легло още преди изгрев — слънце на следващата сутрин. Чувството за вина я държеше на крак и й даваше сили да се справи със стръмното вито стълбище, което сякаш се изплъзваше под несигурните й стъпки. Предния ден беше изразходвала и без това малкото си сили, но трябваше да зърне още веднъж Грифит, преди да замине.
Не можеше да го остави да тръгне, без да го види.
Може би никога повече да не го види.
Тя избърса насълзените си очи с ръкава на ризата си и продължи по дългия си път към двора на замъка. Външната врата беше отворена и пропускаше лекия ветрец нагоре към кулата. Тя мразовито потръпна и по-плътно обви около раменете си одеялото, с което се беше наметнала. Чуваше как мъжете си разменят ругатни на висок глас, докато довършваха последните приготовления, преди да поемат бойния поход.
Колко глупави и невежи бяха тези мъже. Не разбираха ли, че смъртта ги дебне? Не разбираше ли той, че цялото му мъжество на бойното поле можеше да рухне само за миг, ако един-единствен камък, изстрелян от катапулта, премаже костите му, ако някоя стрела го прониже, ако падне от коня и някой рицар го стъпче със своя кон? Тя беше прекарала нощта, като си представяше на живо различните страховити начини, по които той можеше да намери смъртта си на бойното поле… А в същото време Грифит и бойците му се смееха!
Когато стъпи върху последното стъпало, тя се подпря на стената, пое няколко жадни глътки въздух и мъчително преглътна. Гърлото й дращеше, но не смееше да се изкашля от страх да не се издаде. Тази нейна приумица я объркваше и ако някой, най-вече Грифит, я откриеше, тя щеше да се почувства смъртно унизена.
През отворената врата обаче тя спокойно можеше да наблюдава мъжете, момчетата и конете, които се суетяха из двора. Но никъде не успя да зърне Грифит, затова се подаде малко навън. Вълненият й панталон не можеше да я защити от студа, който лъхаше от каменния под. Тя заби пръстите на краката си в прага на вратата и го видя.
Смееше се. Беше отметнал назад глава, сложил ръце на кръста и всяка частица на тялото му пръскаше задоволство.
Тя бързо отскочи назад, за да се скрие зад вратата, но той не се усмихваше на нея. Смееше се от радост, както всички тези ненормални, лишени от въображение мъже, които тръгваха към бойното поле, без да обърнат поглед назад. Разтреперена, тя се облегна на стената и избърса студената пот, избила по челото й.
Не трябваше да бъде толкова заядлива и дребнава предишния ден. Трябваше да го благослови веднага щом разбра, че тръгва да изпълни дълга си към своя крал. Вместо това тя се нацупи, наговори му куп небивалици, каза му, че не го желае. А всъщност беше разкъсвана от всепоглъщаща ревност.
Ревнуваше от Хенри.
Знаеше, че ако свърже живота си с Грифит, никога няма да има повод да се тревожи заради друга жена. Клетвата му за вярност в брака щеше да бъде неделима част от безкомпромисния му морален кодекс, на който той никога нямаше да изневери. Да, ако се ожени за Грифит, ще бъде единствената жена в неговия живот, но винаги на второ място — след необходимостта да се бие и да служи на своя крал.
Как смееше той да скача от леглото, в което е заедно с нея, когато Хенри го призове? Как можеше да загърби с такава жизнерадост страстта, която ги беше събрала?
Той си мислеше, че тя нищо не подозира, но всъщност тя много добре виждаше, че той ненавижда лудостта, която го обземаше в мига, в който я вземеше в обятията си. Чудно защо, но той беше убеден, че за нея не е толкова позорно, когато той не оправдава очакванията й, колкото е позорно за него, когато се отдава своята страст.
Излизаше, че да служи на Хенри е достойно, а да служи на нея — обидно.
Разкъсващата ревност я ужасяваше. Какво беше това чувство, което Грифит бе породил у нея? Беше ли то нещо повече от страст? Дали това не беше някакво размекващо разнежване, което я отклоняваше от смелия и справедлив път, който беше следвала досега?
Тя трябваше да се откаже от него. Щеше да се откаже от това чувство, но не днес. Днес пред нея се изправяше фактът, че Грифит може никога повече да не се върне.
Лицето й се изкриви в недоумение, когато погледна червената кожена торбичка, която стискаше здраво в юмрука си, и се зачуди как би могла да я изпрати на Грифит, без той да разбере това. Беше приготвила нещата в нея, без да има и най-малката представа от военна стратегия, но сега трябваше да се съобразява само с фактите. Или трябваше да му я даде открито — а тя беше сигурна, че гордостта й няма да го позволи — или трябваше да намери начин да я мушне сред другите му вещи в дисагите.
— Милейди!
Гласът на Арт я сепна. Тя подскочи и се извъртя.