— Какво правите тук? Студено е, а вие не сте още оздравяла — той сложи ръка на рамото й и я побутна нагоре по стълбите. — Можете да махнете за сбогом на Грифит и от вашата стая, но засега… — той отстъпи крачка назад и се взря в лицето й. — Защо така се хилите насреща ми?
Мокър от преминаването на река Трент, на кон, Грифит навлезе в кралския лагер край село Радклиф. От едната му страна яздеше Оливър Кинг, от другата Арт, а след тях се точеше малък отряд уелски рицари. Отначало се бяха отправили в посока към Кенилуърт, закъдето Хенри беше тръгнал веднага, щом бе узнал за войските на неприятеля. Там към него се бяха присъединили подкрепления от четири хиляди души. След тежък, шестдневен поход езда отрядът на Грифит не успя да стигне Кенилуърт, защото до тях достигна вестта, че Хенри се е отправил към Нотингам, където армията му била подкрепена от още пет хиляди предани английски и уелски войни. Грифит, Оливър, Арт и рицарите веднага поеха на север и когато пристигнаха в Нотингъм, завариха града обезлюден. Линкълн и въстаническите войски се бяха оттеглили на юг и Хенри беше напуснал Нотингъм, за да се установи при Радклиф, откъдето можеше да спре вражеските войски.
— Къде е палатката на крал Хенри? — извика Оливър към най-близкостоящия кралски часови.
— Кой се интересува? — попита стражът.
Оливър се наведе от седлото и смразяващо изгледа злочестия войник.
— Личният секретар на краля.
— Оливър Кинг?
Оливър рязко кимна и часовият бързо отметна перчема си в знак на изключително уважение.
— Крал Хенри питаше за вас. Незабавно трябва да отидете при него. Ей там, на височината. Виждате ли стяга?
— Хубавичка гледка — промълви Арт. — И все по-хубавичка ще ни се вижда. Мислиш ли, че ще се оправим до там?
Веселият смях, придружил констатацията му, заглъхна под намръщения поглед на Грифит. Рицарите възвиха конете, за да се присъединят към останалите уелсци, които вече се бяха установили в лагера. Арт въздъхна.
— Много се радвам, че се отървах от скапаните им, намръщени муцуни — каза той, вдишвайки свежия въздух.
Изминаха пътя до палатката на краля в мълчание. За Арт обаче този път беше изпълнен с гняв, както и по-голямата част от пътуването им. И бездруго походът беше тежък, а въпреки приятното време, настроението на Грифит съвсем не беше такова. Беше потънал в мрачни мисли и тъй като нямаше никакъв опит в тази област, не го правеше никак изящно.
Мериън го бе оставила да тръгне за бойното поле, без да пророни и сълза на разкаяние.
Не беше показала никаква загриженост и с нищо не издаде, че се интересува от него. Дори не се беше показала на прозореца да му махне с ръка за сбогом. А той се бе обърнал да провери, когато напускаше замъка „Пауъл“ върху гърба на любимия си жребец. Нима тя не си даваше сметка, че мнозина от мъжете никога нямаше да се завърнат от тази битка? Не си ли даваше сметка, че той самият може да бъде смъртоносно ранен?
Имаше достатъчно вяра в собствените си сили, така че се отнасяше с присмех към женските тревоги, но искаше неговата жена да се тревожи за него, да я боли всеки миг, когато го няма.
Приближиха кралската палатка и още не бяха слезли от конете, когато самият Хенри отметна преграждащата входа завеса и застана пред тях.
— Грифит, къде се загуби? Аз съм на война без своя най-доверен съветник. Оливър, а ти къде беше? Трябваше оръженосецът да ми пише писмата и разбира се оплеска всичко.
Оръженосецът на краля и военните му съветници се скупчиха около него и буйно, но с усмивка, възроптаха срещу думите му. Грифит мислено отбеляза, че явно походът се развива успешно. Той подаде поводите на коня си на един от пажовете и попита.
— Къде са граф Линкълн и войските му?
Хенри го потупа по рамото.
— Ама че приятен поздрав!
Грифит си даде сметка, че е проявил грубост и каза.
— Повикахте своя покорен слуга и аз пристигнах върху крилете на вятъра, кралю мой — той придърпа пелерината около раменете си. — Къде е Линкълн?
Хенри се разсмя и поклати глава. Обърна се към насъбралото се множество и попита.
— Чували ли сте някога за уелсец, от чийто език да не капе мед?
— Може би, Ваше Височество — каза Оливър, — на уелсеца му трябва само родна земя под краката и красива жена в леглото, за да покапе мед от устата му.
Грифит свирепо изгледа Оливър.
— Може би кралският секретар трябва да си държи устата затворена.
Оливър се намуси и поиска да прегледа кореспонденцията на Хенри, но Грифит знаеше, че темата не е изчерпана. Личният секретар на Хенри не отговаряше само за кореспонденцията му. Той играеше ролята на решето, което пресява плявата и донася на краля само скъпоценните камъни от известните на всички слухове.