Това не беше поведение на крал. Това беше повик на мъж, който се опитва да защити своята жена, своя наследник, своя трон.
Грифит за пореден път се увери в справедливостта на царуването на Хенри, като видя решимостта, която кипеше в него. Този мъж притежаваше силата да обедини и владее Англия и неговата клетва — че нищо, никой и никога няма да му отнеме трона — прониза душата на Грифит и я изпълни със страх. Страх, респект и разбиране. Разбиране, което беше много по-голямо от това, което непохватните опити на речта можеха да предизвикат.
— Независимо от твоето желание аз ще направя това, но трябва да знам само едно — кое е това дете?
Очите на Хенри не издаваха никакво вълнение.
— Той е син на лейди Мериън.
Когато видя отчужденото, застинало лице на Хенри, Грифит преглътна въпросите, които напираха да излязат на свобода.
— Оливър! — извика Хенри.
Секретарят скочи на крака.
— Пиши на лейди Мериън, че я каним незабавно да ни посети и че ще отпразнуваме сватбата й със сър Грифит в двореца — Хенри се усмихна чистосърдечно на Грифит. — Въпреки че баща й е достатъчно състоятелен, аз ще дам зестра на невястата.
Грифит едва не се задави.
— Не знам…
Хенри прочете мислите на Грифит и попита.
— Ще дойде. Просто трябва внимателно да изберем пратеника. На кого има най-голямо доверие?
— На Арт.
Арт провря глава под завесата.
— Викате ли ме?
— Арт — Хенри обгърна кльощавите му рамене с ръка. — Арт, Грифит ми каза, че лейди Мериън има голямо доверие в теб.
Арт предпазливо се съгласи.
— Значи ти си най-подходящият човек, който може да я доведе при нейния любим, така че да осъществим брака между лейди Мериън и сър Грифит. Мили Боже! — Хенри се намръщи. — Тя е дъщеря на граф, така че притежава титлата „лейди“, а Грифит е само „сър“. Трябва да направим нещо по този въпрос. Оливър, отбележи си. Сър Грифит се нуждае от титла.
— Да, господарю — лицето на Оливър не промени нито за миг изражението си, докато търсеше празно парче пергамент и изписваше с печатни букви тази задача.
Грифит изрече неуверено.
— Хенри, няма нужда.
Хенри с жест отхвърли протеста му.
— Глупости. Ти ми служиш вярно, а мисията, която ти поверявам, носи своите опасности. Сега, Арт, кажи колко време ще ти отнеме да стигнеш до Уелс и да се върнеш с лейди Мериън?
— Зависи от това дали вие ще останете през това време на едно място — отвърна Арт, като много добре се разбра какво имаше предвид.
— Възнамерявам след това сражение да се върна в Кенилуърт — Хенри задържа погледа си върху Грифит, ако Божията воля бъде то да е успешно. Доведи я там.
— Пет дена изтощителна езда до замъка „Пауъл“ — заяви Арт. — Връщането с една лейди до Кенилуърт може би ще отнеме десет дена.
— С лейди Мериън — поправи го дрезгаво Грифит, — ще отнеме може би седем дни.
— Връщането с Лайънъл — парира забележката Арт, — може би ще отнеме дванадесет дни.
Хенри стисна почти до болка ръката на Арт.
— Не взимай детето. Моето кралство не е още толкова безопасно, колкото желая да бъде. В замъка „Пауъл“ той ще бъде защитен от беди.
— Не съм сигурен дали ще тръгне без Лайънъл — каза Арт.
— Това е кралска заповед — отговори Хенри.
Арт умолително погледна Грифит, но Грифит само вдигна рамене.
— Ако някой може да я доведе, Арт, това си ти.
— Арт ще я доведе — кралят възприе отново царствената си роля и в тона му пролича неговата увереност в способностите на Арт. Той се наведе и взе нещо от килима. — Какво е това? — в ръката си държеше червена кожена кесия, пристегната със сърмена връв.
— Беше в дисагите на Грифит — каза Арт. — Трябва да е паднала, когато ги изсипах.
Грифит му хвърли подозрителен поглед, но взе кесията и я отвори. В дланта му се търкулна едно сиво камъче, което приличаше досущ на камъните, от които беше построен замъкът „Пауъл“. Последва го плътна топка, цветът, на която веднага подсети Грифит за произхода й. Той хвана кълбото в единия край и то се превърна в тънка огненочервена плитка човешки коси, която почти опря в земята. Слънчевите лъчи се устремиха към нея, както и душата на Грифит.