Кръвта на Грифит кипна, зъбите му се оголиха в свирепа усмивка и той използва преимуществото на ръста и теглото си, за да забие ирландеца в земята. Вдигна меча си да го съсече, но германски боен вик го накара да се обърне и да види връхлитащия воин.
Германецът беше едър, равностоен по ръст на Грифит, и боравеше майсторски с меча. Движенията му бяха премерени и насочени, и беше очевидно, че е оцелял благодарение на силата и сръчността си.
Беше воин.
Свирепа гримаса скова лицето на Грифит. Устните му се дръпнаха назад и оголиха зъбите му. След тази решителна победа едва ли щеше да има други сериозни заплахи за властта и династията на Хенри, а дори и да имаше, Хенри му даде достатъчно ясно да разбере, че повече няма да бъде изпращан в сърцето на размириците, гибелни за Англия. Така че Грифит твърдо беше решил да даде всичко в тази битка, да изцеди и последната капка удоволствие от жегата и вонята, от атаката и отбраната.
Германският наемник сякаш разбираше това. Той се разсмя зад шлема си и се завъртя още по-яростно. Мечовете се удариха и от метала изскочиха искри. Мускулите се напрегнаха, сухожилията изхрущяха. И Грифит, съсредоточен изцяло върху този бой, върху последното голямо състезание, престана да чува виковете от другите схватки.
Германецът отразяваше с умение всеки негов удар. Грифит реагираше на всяко негово извиване на меча. Времето се превърна в минути, които стържеха като ръждясал зъбен механизъм. Ръцете му започнаха да отслабват под тежестта на меча. Той забеляза със задоволство, че и мечът на противника му вече не е така сигурен. Ушите му пищяха. Дробовете му горяха, движенията му ставаха забавени. Но въпреки това германецът не напредваше. Грифит продължаваше да се зъби свирепо, защото германецът не можеше да вземе преднина. Грифит отслабваше, но врагът му също губеше сили.
Накрая изглеждаше така, сякаш се бият в някакво омагьосано пространство. Мечовете се вдигаха и се стоварваха при всеки удар с изящна прецизност, но едва ли силата на ударите можеше да се усети под двойната защита на доспехите и подплънките под тях. Грифит вече се питаше как ли ще свърши всичко — може би и двамата ще припаднат от изтощение?
Той събра сили и насочи меча си към врата на германеца, нанасяйки един последен съкрушителен удар. Ако ударът му преодолееше сравнително слабата защита на бронята при врата, тогава поне щеше да успее да повали германеца с хитрост.
Но ударът му не срещна преграда. Германецът нарочно се отпусна назад и Грифит се завъртя неудържимо, повлечен от устрема на собственото си нападение. Той се стовари на земята и се затъркаля като огромна метална топка. Вдигна глава и се взря в германеца.
Наемникът вдигна предпазния наочник на шлема си и също се взря в него, след това избухна в смях.
— Предавам се! — каза той на германски.
Грифит не разбра думите, но жестът му беше познат. Знаеше, че това е единственият разумен завършек на схватката. Наемникът беше на английска земя. Нямаше друг избор, освен да се предаде и в лицето на Грифит беше срещнал противник, достоен да плени меча му, Грифит с жест му показа, че приема капитулацията и се опита да се изправи на крака. При завъртането и последвалото падане съединенията на бронята му при лактите и коленете се бяха разтворили и той се чувстваше като обърната по гръб костенурка, докато се опитваше да намести краката под себе си.
Тъкмо беше успял, когато чу глас, който му извика на английски.
— Внимавай!
Грифит мълниеносно реагира. Но германецът стоеше на същото място и не беше направил никакъв опит да го нападне. Ужасеният му поглед обаче накара Грифит да вдигне нагоре глава.
Ирландският воин едва се държеше на краката си, облян в кръв и умиращ, но въпреки това бе вдигнал меча си високо над главата. Докато Грифит, онемял, не откъсваше поглед от него, острието на меча му проблесна в дъга, насочена към лицето му. Той бързо вдигна ръка, но бронята само омекоти удара. Острието се вряза в бузата му. Пред очите му плисна кръв като фонтан. Чу вик от болка и остана безкрайно изненадан, когато осъзна, че този вик излиза от гърлото му.
Когато картината пред очите му се проясни, той видя, че германецът се е изправил на крака и е пробол ирландеца с меча си.
Той го е направил, осъзна Грифит. Той го е убил. Сякаш завеса падна пред очите му, но продължи да вижда слънцето. То грееше в лицето му, с кожата си усещаше топлата му ласка. Черно-червени точки започнаха да го скриват, но топлината ставаше все по-силна. Той докосна гърдите си на мястото, където стоеше талисманът на Мериън, и като някакво небесно видение пред него изплуваха зелените поля на Уелс и сивите камъни на неговия дом. Той си представи как любимата му стои там и търпеливо чака завръщането му.