Мериън наблюдаваше отдалечаващия се уелски бряг и си мислеше дали някога отново ще види Грифит.
Грифит. Един мъж, който беше проправил своя път през гъстата гора от преплетени правда и неправда. Грифит. Една здрава и сигурна опора, но толкова далечен, воюващ за своя обичан крал. Той щеше да победи, успокои се тя. Никой не можеше да убие огромен и жизнен воин като него. Никой не можеше да убие… Тя закри очите си с ръка.
— Ако ти е мило момчето, по-добре го дръж при себе си — изръмжа старият моряк.
Тя се хвърли напред към Лайънъл и го сграбчи, миг преди да прекрачи борда на плитката рибарска лодка, опитвайки се да улови блестящите вълни на океана. Детето шумно запротестира и зарита с крачета, но тя го издърпа обратно към кърмата и го прегърна.
— Не, мамо! Лайънъл отива плува — настояваше той.
— Лайънъл не плува — каза му тя. — Лайънъл отива вкъщи.
Той помисли за миг и лицето му светна.
— Деди Райс?
Морякът избухна в смях и красивото му сърдито лице, докато ги наблюдаваше, изрази задоволство. Нескриваната неприязън на мъжа караше Мериън да се чувства неудобно, докато Лайънъл пък едва не я довеждаше до сълзи със своята откровеност.
Райс не му беше дядо. Негов дядо беше Уентхейвън и в същото време Райс беше този, който се бе отнесъл с Лайънъл като с любимо внуче. Беше заобиколил Лайънъл с такава щедра любов, че за първи път, откакто се беше родил, Мериън се почувства изместена от първото място, което винаги бе заемала в сърчицето му. Беше интересно да наблюдаваш Райс и Лайънъл заедно, да се убеждаваш, че ако той има Райс за дядо и Грифит за баща, ще израсне смел и достоен мъж.
Да, щеше да израсне смел и достоен, но той можеше да бъде много повече от това, стига да имаше късмет.
Защо Господ я беше срещнал с Грифит? Преди да го познава, тя беше уверена в себе си, знаеше какво трябва да прави, какво се беше заклела да прави. Беше мечтала смело за величие и справедливост — както по отношение на себе си, така и за своя син.
Но от срещите й е Грифит се роди една друга мечта. Дали Грифит не беше дар Божий? Или изкушение, изпратено от дявола?
През онази първа страстна нощ Грифит беше изкушението, но тя постъпи мъдро и смело, когато избяга. Господ щеше да я възнагради, така си беше помислила тогава.
Вместо това той я бе отвел в замъка „Пауъл“, което се оказа още по-злочеста участ. Тя не вярваше в любовта. Не можеше да вярва и никак не беше трудно да отхвърли чувствата на Грифит, защото магията на любовта не можеше да попречи на намеренията й. Но животът с родителите му превърна щастието в реалност. Въпреки проблемите, които бяха имали в началото, Райс и Ангарад бяха щастливи заедно. Те се обичаха един друг. И когато ги виждаше заедно, Мериън беше почти склонна да повярва, че трябва да повери своето щастие на техния син.
Това беше причината да си тръгне от замъка. Въпреки че не й беше приятно да го направи, без да се обади на Ангарад и Райс. А те вече бяха обявили сватбата в църквата и тя…
— По-добре го пази и от греблата, милейди, иначе ще го цапардосам и пак ще падне във водата.
Мериън придърпа към себе си Лайънъл за вратлето и хвърли тревожен поглед към уелсеца.
Долан беше пребродил надлъж и нашир английските морета, така й беше казал. Скътал пари и се върнал обратно у дома, в Уелс, където животът е по-евтин и на никой не би направило впечатление, че в двете му ръкавици няма повече от пет пръста. И така, тя нае него и лодката му, за да ги заведе до Англия. Сега се питаше дали не е постъпила прибързано.
Сигурно наистина морякът беше кръстосвал надлъж и шир английските морета, но явно не с доблестна цел. Може би сега, когато тя се бе оказала зависима от неговата воля, той отново се бе върнал към своите пиратски намерения.
Но Мериън имаше свои си намерения и един ловък стар селяк не можеше да застане на пътя й. Вярно, тя трябваше да мисли и за Лайънъл, което неминуемо намаляваше шансовете й, ако тя решеше да се бие, но разполагаше със силна ръка, остър нож и достатъчно хитрини, с които да изпрати този мъж във вечността. Тя запърха с мигли и срамежливо се заусмихва, като не откъсваше очи от Долан, хванал здраво веслата.
— Ти си много силен. Сигурно мускулите на ръцете ти са като калена стомана.
Той подозрително я изгледа.
— Повечето от мъжете, които познавам, са благородници и са толкова хилави. Знаят само да държат перото, въобще нямат представа как се намотава въже, как се хвърля котва и как се работи с греблата. Как наричаш това?