— Радвам се, че се разделяме — каза тя към отдалечаващата се в морето лодка. — Ти си лош човек.
Долан дори не махна с ръка, когато Лайънъл извика.
— Деди! Деди!
— Лош, лош човек! — повтаряше Мериън с надеждата и Лайънъл да повтори думите й. — Лош човек.
Но той не ги повтори. Само седна на пясъка и започна да плаче.
Тя го взе на ръце и избърса сълзите му. Стъпалата й затънаха в блатистата почва, торбите й бяха струпани до краката й. Кесията й беше видимо изтъняла благодарение на Долан, който изглежда съжаляваше за моментното си размекване, защото не престана да иска пари и категорично отказа да обърне повече внимание на Лайънъл.
Сега тя имаше нужда от кон и щеше да бъде по-добре, ако този кон бъде евтин.
Още по-неотложна беше необходимостта да избере посока.
Беше избягала от замъка „Пауъл“, крепена от увереността, че ако остане там, мисията на Лайънъл няма да бъде осъществена. Но от кого в Англия можеше да потърси помощ? От баща си?
Да, Уентхейвън щеше да й помогне. Но щеше да го направи за собствена изгода. Кой тогава щеше да защитава Лайънъл и неговите интереси?
Само тя. Само лейди Мериън Уентхейвън. Само тя можеше да направи това. Тя беше силна.
Събра багажа, взе сина си и се отправи към Шропшир. Към замъка „Уентхейвън“ и към баща си.
— Заминала е? — Арт не вярваше на ушите си. Надеждите му се изпариха, докато се взираше недоумяващо в помръкналото лице на Райс. — Не сте могли да я намерите?
— Търсихме я два дни, но не открихме и следа от нея. А не е възможно да е отишла толкова далеч, при това с дете! — Райс стовари юмрука си върху дувара на обора.
— Не разбирам — промълви Арт. Едва беше прекрачил прага на замъка „Пауъл“, когато Райс го пресрещна, за да му каже, че жената, която търси — жената, която Грифит иска — е изчезнала. Арт свали шапката си и потри олисялото си теме, опитвайки се да роди някаква мисъл в изморения си мозък. — Когато тръгвахме оттук, тя изпрати на Грифит талисман и мислех, че всичко вече си е на мястото. Сега…
— Може ли човек някога да проумее жените — промърмори Райс.
Арт кимна.
— Да, и аз съм казвал винаги това. Срамота е, че са толкова желани и хубави в леглото.
— Стига! — Ангарад влезе през отворената врата на обора, донасяйки слънчевата светлина на пролетния ден със себе си. — Момичето истински се тревожеше заради тази сватба и ние знаехме това. Но обявихме женитбата! Защото бяхме много щастливи за Грифит, затова, че е загубил ума си по нея. Това е лесно за разбиране, но трудно за осъществяване — тя плъзна длан в ръката на Арт и каза. — Познаваш я по-добре от нас, Арт. Дай ни акъл какво да правим.
— Какво може да направи Арт, което аз вече да не съм направил? — отсече Райс.
— Може би да ни каже къде е отишла? — отвърна също така рязко Ангарад.
Арт погледна Райс и поклати глава. Знаеше, че дрехите му са мръсни и смърдящи на пот от пътуването. Знаеше, че лицето му прилича на кърпена парче до парче кожа. Въпреки това Райс изглеждаше по-зле от Арт. Очите му бяха кръвясали, ръцете му висяха отпуснати и едва можеше да говори, покрусен от безизходицата, в която се беше озовал.
— Търсих я навсякъде, където би могла да отиде.
— Тогава да потърсим там, където не би могла да отиде! Все трябва да е някъде. Не разбираш ли… — Ангарад притисна с длан бузата си. — Не мога да повярвам, че споря с теб за това. Цели три дни търсиш. Райс. Толкова си изморен, че вече не си годен да разсъждаваш. Иди да си легнеш и ни остави двамата с Арт да намерим лейди Мериън.
— Добре. Ти и Арт ще намерите лейди Мериън. Добре! Ти и Арт ще успеете да направите това, което аз не успях — Райс тръгна към вратата и изведнъж рязко се обърна. — Но мога да ви кажа къде не е. Не е на път за Англия, не е в манастира „Свети Асаф“, не е при наемниците, които са на стан наблизо, защото лично разговарях с капитан Кледуин и претършувах целия лагер.
— Кледуин? — не повярва на ушите си Арт. — Кледуин ли рече?
— Това рекох — горчивината в гласа на Райс сякаш леко се отдръпна. — Познато ли ти е това име?
— Това е наемник на Уентхейвън и мога да се обзаложа, че не е тук, за да върне лейди Мериън за добро.
Арт почеса наболата по брадата му четина.
— Казваш, че не е била в лагера?
— Кълна се!
— Дали не са я отвлекли? — попита Арт. — През тайния коридор?
Умората и изтощението на Райс бяха повече от очевидни.
— Затворих този коридор преди много време, както знаеш, но въпреки това и там проверих. Не е проходимо.
— Въпреки това искам да посетя Кледуин.
Райс поклати глава.