— Веднага щом говорих с тях, вдигнаха стана.
— Сигурно — каза Ангарад, — са последвали лейди Мериън.
— Ако е така, само си въобразяват — търпението на Райс вече бе напълно изчерпано. — Не е оставила никаква следа, повярвайте ми. Не е взела кон, не се крие в замъка… и — той посочи обвинително към Ангарад, — не е тръгнала по вода.
Той напусна обора е високо вдигната глава и Ангарад се обърна към Арт.
— Подсетих го, че може да е заминала по море и той е ядосан, че не се е досетил сам за това. Затова отива да си легне — за да говорим ние с теб с рибарите и да не накърним гордостта му.
— Само до някое време — каза Арт.
— Е, добре, след това ще бъде отпочинал и ще може да преглътне с пренебрежение този факт.
Навън тя за минутка спря и обърна лице към слънцето. Арт забеляза, че и Ангарад е изморена. Прегърна раменете й, за да я успокои.
— Не можеш да виниш себе си за това. Момичето си е с буен нрав и е доста трудно.
— Но въпреки това се обвинявам — Ангарад се усмихна тъжно. — По-добре от всеки друг знам как се е чувствала, но толкова много я исках за Грифит. Даже не я изслушвах, когато се опитваше да ми разкаже за мечтите си за своето момче — мислех само за моите мечти за моя син.
— Това не е грях. Аз също имам такива мечти.
— Да, знам си те — Ангарад докосна брадясалите страни на Арт.
— Използвах всичките си сили да се оженят двамата и сега няма да се откажа — твърдо решен, той попита. — Кажи ми защо мислиш, че е тръгнала по море.
— Най-напред заради това, че Райс е много упорит човек, има дарбата да открива следи. Хората му също са много умели в проследяването на този, когото преследват — Ангарад се отправи с мрачно изражение към отворената портичка. — Не е възможно лейди Мериън да замине, без да остави някаква следа, освен…
Арт проследи насочения й пръст към сгушеното край морския бряг рибарско селище. Той разбра на какво се дължеше напрежението на Райс и се възпротиви.
— Рибарите са ваши селяни. Не биха укрили годеницата на Грифит. Нито по нейна молба, нито по молба, на когото и да е друг.
— Не, рибарите не биха направили това — Ангарад се усмихна малко заядливо, почти с удоволствие. — Но си спомняш Долан, нали?
— Дали си спомням Долан? — изкрещя Арт. — И още как! Лош човек. Това е оня оръженосец, който си мислеше, че има права да те ухажва.
— Точно той.
— Райс го изхвърли преди много време.
— Да, и тогава той се закле, че повече няма да води рицарски живот и избяга в морето.
— Тъй си беше — Арт я изгледа внимателно. — Да не би да ми казваш, че се е върнал?
— Миналата година. И то по-коварен от всякога.
— Изненадвам се, че Райс не го е убил.
— Така ли?
Арт смутено запристъпва от крак на крак.
— Не, разбира се, че не. Кръвта си е кръв, а точно Райс никога не би пролял братова кръв…
— Кръвта на половин брат — поправи го тя.
— Но и тази кръв не се измива лесно…
— И Долан добре знае това — Ангарад отново хвана ръката на Арт и го задърпа надолу към селото. — Ето защо мисля, че точно него трябва да попитаме за лейди Мериън.
Петнадесета глава
В горичката край пътя изпращя счупена вейка, при което Мериън моментално спря и обърна глава по посока на звука. Тя заповяда на Лайънъл със знаци да мълчи, но момчето върху седлото продължи да настоява.
— Защо, мамо? Защо?
Тя здраво стисна юздите в ръцете си, защото старата кранта усети моментното й разсейване, видя в това възможност да се освободи и се задърпа. Мериън вече й беше свикнала с номерата и задържа опънати поводите, докато оглеждаше внимателно сенките между дърветата. Не видя нищо, но разбра, че е лесна плячка за крадци, разбойници и всякаква друга опасна измет.
Въпреки че не чу повече нищо подозрително, тя поведе коня към шубрака от другата страна на пътя и здраво го върза за един клон. Всяко вдишване на коня звучеше като предсмъртно изпръхтяване и Лайънъл продължи да пита.
— Защо, мамо? Защо?
— Млъкни, Лайънъл — тя го дръпна от седлото и навлезе навътре между сенките. — Нека мама да те поноси.
Той нямаше нищо против. Горкото момченце, как можеше да има нещо против да го поносят. Беше откъснат от единствения дом, който беше имал, бяха го влачили до Уелс, бяха го поверили на грижите на Райс и Ангарад, докато тя беше болна, и тъкмо когато беше вече свикнал с тях, тя отново го помъкна по пътищата. Двата дена по море го измориха, изтощителната езда цял ден след това го беше изплашила и вече нищо не можеше да го убеди, че може да е спокоен при нея.
Той зарови личице в гърдите й и сърцето й едва не се пръсна от болка, когато усети, че целият трепери. Тя се напрегна и отново наостри уши, за да долови дали някой не ходи наоколо. Единствените звуци, които достигнаха до нея, бяха изцвилванията на коня, който се опитваше да се освободи и да се втурне обратно към своя дом.