— Мамо… — прошепна Лайънъл.
Тя гальовно потърка гръбчето му.
— Тихо. Лайънъл.
— Мамо, Арт…
— Не, детенцето ми, няма Арт. Той е далеч.
Лайънъл вдигна главица и посочи към дърветата.
— Арт! — настоя той. — Арт. Арт!
Гласът му ставаше все по-силен при всяко следващо повтаряне и той подскочи в ръцете й.
— Арт! Арт!
Невярваща, но със стаена в душата капчица надежда, тя обърна лице към сенките. Нямаше нищо. Нищо друго, освен един изсъхнал дънер с две малки хралупи по него, които приличаха на очи. Тя отново потупа Лайънъл и се придвижи към дънера.
— Не, Лайънъл. Виждаш ли? — Това е само…
Като дух, превърнат от магическа пръчица в живо същество, дънерът се надигна. Тя заотстъпва панически назад, препъна се в един щръкнал от земята корен, и падна — както държеше Лайънъл на ръце. Стоварилото се върху стомаха й дете изкара въздуха й. То живо се изправи на крачета, преди още тя да успее да го хване.
— Арт! — изпищя момчето.
— Лайънъл — извика тя, когато човекът — дънер се наведе и взе на ръце сина й.
Оживелият дънер се придвижи напред и тя се опита да се изправи на крака, готова да се бие с духа, за да освободи сина си. Но дънерът проговори с човешки глас — един добре познат глас.
— Привет, милейди! — Арт се изправи в цял ръст под ярките слънчеви лъчи и бодро се разсмя, като че ли срещата им беше в голямата зала на замъка „Пауъл“. — Виж ти каква изненада, да ви срещна тук!
Мериън притисна гърдите си с ръка. Сърцето й щеше да изхвръкне и от ударите му чак пръстите й се тресяха.
Дали пък пръстите й сами не трепереха?
— Арт, къде е?… — тя се запъна и хвърли поглед към мъжа, който стоеше зад него.
Не беше Грифит. Въпреки че не можеше да го види добре, тя вече знаеше, че за нея съществуват само две категории мъже на света. Те бяха или Грифит — висок и тъмнокос, или не бяха. Никога не й беше необходим втори поглед. Независимо дали това й харесваше или не, но тя разпознаваше Грифит с нещо далеч по-различно от своето зрение. Тя го разпознаваше с душата си.
Долан направи крачка встрани и й се поклони подигравателно. След това каза.
— Ще се погрижа за благородния ви кон, нали разрешавате?
— Защо си тук? — попита го Мериън, но вместо да й отговори, той й обърна гръб и се отдалечи. Тя повтори въпроса си към Арт.
— Защо си тук?
Той й отговори, но думите му бяха последното нещо, което беше очаквала да чуе.
— Идвам от замъка „Уентхейвън“.
— От „Уентхейвън“? Каква работа си имал там?
— Търсих теб.
— Света Дево! — Мериън сграбчи китката му. — Да не би Грифит да е ранен?
Доволна усмивка отпусна устните на Арт.
— Беше добре, когато го оставих при Стоук — той не си направи труда да изчака сърцето й да се успокои, а избърза да добави. — Разбира се това беше преди битката.
— Ти си го изоставил преди битка? Арт, как си могъл да го направиш?
Арт позволи на Лайънъл да се плъзне на земята и пристъпи крачка напред, за да погледне Мериън право в очите.
— Вие ли сте тази, която ме обвинява, че съм го изоставил в мига, когато е имал нужда от мен, милейди?
— Аз… — погледът й се отклони от очите му. — Не, Арт, разбира се, че не.
— Радвам се да чуя това. Защото иначе би било неудачно вие да ми отправяте такова обвинение, нали?
В тона на Арт звучеше язвителност, каквато тя не беше чувала досега, и чувството за вина, което я беше преследвало през цялото време, достигна застрашителни размери.
— Дошла ли е до теб някаква вест за сражението?
— Слуховете са, че армията на Хенри с лекота е сразила противника и се е върнала в Кенилуърт, за да си почине.
— Но нямаш никаква вест от Грифит?
— Какви вести може да има за един отделен човек?
— Да — едва крепяща се от безсилие и несигурност, тя се примъкна до един дъб с олющена кора и го обгърна с ръце, като че ли дървото беше нейният любим. — Ти… как си разбрал, че съм напуснала „Пауъл“?
— Лорд Райс и лейди Ангарад ми казаха. Бяха много наскърбени, че си заминала, без да им се обадиш, и страшно се тревожеха за твоята безопасност — Арт погледна към Лайънъл, който тичаше в кръг, окрилен от свободата си. — Също така и за безопасността на Лайънъл.
— Не е възможно да си отишъл от „Пауъл“ до Стоук, след това да си се върнал в „Пауъл“ и най-накрая да си достигнал до тук само за девет дни. Това е… — тя искаше да каже невъзможно, но когато той я стрелна с поглед, замълча. Той можеше да й каже, че се е слял с пейзажа, защото е уелсец и като такъв може да твори горски чудеса, но истината беше, че имаше толкова прахоляк върху себе си, та по естествен начин се сливаше с природата. Освен това изглеждаше изморен, отслабнал и години по-стар, отколкото беше. Дори няколкото косъма, които иначе стърчаха наперено върху лисото му теме, сега унило висяха. Да, той беше пропътувал това разстояние.