Но това съм аз, а исках да ви разкажа за тях — синеоките любимци на учителите, дето прескачат до магазина за мляко и се озовават във вихъра на някой въоръжен грабеж, при това в ролята на участници. Такива като мене са като зърно за вестникарската мелница. Хиляди репортери из всички кътчета на страната мечтаят да попаднат на дирите ми. В новините по телевизията ще ми отделят поне петдесет секунди, в „Тайм“ — най-малко две колонки. А ето ме, стоя пред вас и продължавам да твърдя, че съм напълно с всичкия си. Може някое от колелцата да се е поразтропало малко, но като цяло механизмът си трака нормално. Благодаря за вниманието.
Та, за тях. Как ги разбирате тях? Не мислите ли, че трябва да поговорим за това?
— Имате ли пропуск от администрацията, мистър Декър? — запита ме тя.
— Да — отвърнах аз и измъкнах пистолета от колана. Дори не бях сигурен дали е зареден, докато не гръмна. Застрелях я право в главата. Сигурен съм, че така и не разбра какво става. Тя се строполи на бюрото и след това се изтърколи на пода със същото строго изражение на лицето.
Аз съм здравомислещият. Аз съм крупието, аз съм този, който хвърля топката срещу посоката, в която се върти ролетката. Мъжът, който залага всичките си пари на четно/нечетно, жената, която залага на червено/черно… какво мислите за тях?
Едва ли в такъв кратък период от време можем да разберем смисъла на нашето съществуване, времето между експлозията в цевта и проникването на куршума в плътта, между момента на удара и настъпването на мрака. Сляпата, подсъзнателна реакция не е най-подходящият отговор.
Застрелях я, тя падна и след това настъпи един неописуем миг на безмълвие, безкраен период от време, в който всички гледахме как се върти топката, как подскача и потропва, как проблясва за миг на светлината, мярва се ези и тура, червено и черно, четно или нечетно.
Струва ми че този миг отмина. Повярвайте, наистина мисля така. Но понякога, в мрака ме завладява чувството, че мигът продължава, че колелото все още се върти и че всичко останало е само сън.
Как ли се чувства самоубиецът, който лети надолу от скалата? Сигурен съм, че усещането е напълно разумно. Иначе защо ще крещят, докато падат?
Единадесета глава
Ако някой в онзи миг, бе изкрещял нещо мелодраматично, нещо като: „О, божичко, той ще ни избие!“, всичко щеше да свърши още тогава. Хората щяха да се разбягат като подплашени овце, някой по-агресивен като Дик Кийни например, щеше да ме халоса с учебника по алгебра по главата, спечелвайки автоматично ключът от града и наградата за гражданска доблест.
Но никой не отрони нито дума. Всички седяха мълчаливо, вперили изумени погледи в мен, сякаш току що им бях съобщил, че знам как да ги вкарам в петък на вечерната прожекция на плейсървилското авто-кино.
Хлопнах вратата, прекосих класната стая и седнах зад бюрото.
Едва тогава Ирма Бейтс разцепи тишината с ужасен пресипнал писък като на пуяк, когото колят в навечерието на Деня на благодарността. Но вече беше късно, за останалит този безкраен миг бе възможност да надникнат отвъд тънката граница между живота и смъртта. Никой не поде писъка й и тя спря, сякаш засрамена, че си е позволила да изпищи по време на урок, независимо от извънредните обстоятелства. Някой шумно си прочисти гърлото. От последните чинове се разнесе едно високо и леко осъдително „Хъм!“ Джон Дейно, по прякор „Свинарника“ се свлече кротичко от чина и тупна на пода в безмълвен припадък.
Очите на всички останаха вперени в мен.
— На това, — рекох аз с меден гласец — му викат „да те хванат бесните“.
В коридора се разнесоха стъпки и някой се поинтересува на висок глас дали не е станала експлозия в кабинета по химия. Отговорът беше заглушен от писъка на пожарната аларма. Половината от децата в класната стая скочиха по навик, придобит от дългите тренировки.
— Всичко е наред — успокоих ги аз. — Заради моето шкафче е. Гори. Запалих го, искам да кажа. Сядайте.
Децата седнаха покорно. Хвърлих поглед на Сандра Крос. Седеше на третия ред, от другата страна и съвсем не изглеждаше уплашена. Изглеждаше такава, каквато си беше. Едно изключително вълнуващо Добро момиче.
На тревата отвън се тълпяха ученици от другите класове, можех да ги видя през прозореца. Катеричката, разбира се, си беше отишла. Катеричките хич не ги бива за зяпачи, когато нещо се случи.
Вратата се отвори с трясък и аз вдигнах пистолета. Мистър Ванс надникна да види какво става.
— Пожарна тревога — обяви той. — Всички… къде е мисис Ъндерууд?