Тръбата намерих в едно старо чекмедже с инструменти в гаража. На единия й край имаше изгнила от времето, покрита с ръжда дръжка. Още като я хванах почувствах, че ми пасва на ръката. Беше през зимата, ходех на училище с доста широк пуловер. Имам една леля, която всяка година ми изпраща по един пуловер за Коледа и за рождения ми ден. Така ги плете, че все ми стигат да средата на бедрата. И така, започнах да нося тръбата в задния джоб на панталона. Никога не се разделях с нея. И да е забелязал някой, не ми е казал. За известно време това донесе спокойствие в душата ми. Но само за известно време. Имаше дни, в които се прибирах вкъщи опънат като струна. В такива дни бързах да се вмъкна в саята си и да заровя глава във възглавницата. После избухвах в див кикот, или отчаян плач, а червата ми се раздираха от болки. Това ужасно ме плашеше. Почнеш ли да правиш такива неща, значи си си купил билет за лудницата.
Денят, в който за малко да утрепя мистър Карлсон беше някъде в началото на март. Валеше дъжд, а последните остатъци от зимния сняг се топяха в тънки кални ручейчета. Мисля, че не е необходимо да ви разказвам всичко в подробности, доколкото си спомням, повечето от вас присъстваха на случая. Както винаги, тръбата беше в задния ми джоб. Карлсон ме извика да решавам някаква задача на черната дъска, нещо което аз ужасно мразя — хич не ме бива във формулите. Целият се обливам в пот, всеки път когато ме извикат да изляза на тая дъска.
Беше нещо за земното притегляне и някаква наклонена плоскост, вече не помня точно, но каквото и да е било — аз се провалих с гръм и трясък. Направо бях вбесен, реших че го прави нарочно, за да ми се подиграе пред целия клас с тая негова лайнарска наклонена плоскост, дето с нея трябва да се занимават физиците, а не ние. Задачата сигурно бе останала нерешена на дъската от предишния час. После той наистина започна да ми се подиграва. Започна да ме пита дали си спомням колко прави две и две, какво значи сложно делене, чудесно изобретение на човечеството, нали, ха-ха, готов си за Нобеловата награда. Когато сбърках за трети път той ми рече: „Браво, Чарли, това е направо чу-у-у-десно.
«Чу-у-у-у-десно е.» Говореше като Дики Кейбъл. Толкова ми заприлича на него, че дори се извърнах да видя дали не говори той. И някак несъзнателно посегнах към тръбата в задния джоб. Стомахът ми се беше свил на топка и вече си мислех, че всеки момент ще избълвам закуската на пода.
Измъкнах несръчно тръбата джоба и тя издрънча на пода.
Мистър Карлсон погледна към нея.
— Я, това пък какво е? — рече той и посегна към нея.
— Не пипай — пресегнах се и я сграбчих преди него.
— Дай да видя, Чарли — той протегна ръка към мен.
Почувствах, че се разкъсвам едновременно в двадесет различни посоки. Нещо вътре в мен крещеше, с дивия вой на дете, затворено в някоя тъмна и страшна стая, обитавана от зли духове.
— Недей — казах. Всички гледаха към мен. Направо се бяха облещили.
— Можеш да ми я дадеш, или пък, ако искаш ще повикам мистър Денвър, да му я дадеш на него.
И тогава с мен се случи нещо много смешно… макар че, като си помисля сега, никак не беше смешно. Предполагам, че във всеки от нас има една линия, една много ярка линия, като онази, която разделя осветената от нощната страна на планетите. Мисля, че се нарича терминатор. Думата е невероятно точна. Защото в един миг горях от напрежение, а в следващия бях студен като краставица.
— Сега ще ти я дам, хърба такава — рекох и ударих тръбата в дланта си. — Къде я искаш?
Той ме погледна със здраво стиснати устни. С тези огромни очила с рогови рамки, с които никога не се разделяше, ми заприлича на някакво насекомо. На нещо ужасно тъпо. От тази мисъл направо се разсмях. Отново ударих тръбата в дланта си.