Той и светлината са само на стъпка от онова нещо до стената.
— Добре ли си? — пита Дърк. Гласът му е силен. Почти гръмотевичен.
И щом еква, пред тях хукват някакви същества.
Нещото не се помръдва. Не се обръща. Не откликва.
— Какво е това? — пита едно момиче.
Дърк пристъпва към качулатото създание.
— Сега ще минем покрай теб — казва Дърк. — Ще минем покрай теб и ще продължим по коридора.
Напрежението е неправдоподобно. Светлината трепка, защото Дърк трепери. Сега се чуват и още звуци… Тих вой… дращене на метал по метал… тъпи удари… и нещо мокро, което се приплъзва над тях.
Дърк бързо поглежда нагоре и вижда как един крак се измъква от видимия обсег. Изглеждаше като женски крак. Човек със сигурност.
— Това е кокошка — казва Дърк на децата, сочейки сгушеното нещо. Страх го е да продължи.
Децата го оглеждат, както оглеждат птиците фламинго. Както оглеждат прасетата.
— Супер — отвръща едно момче.
Дърк минава покрай нещото и се обръща да го погледне на светлината. Като че под качулката няма лице. Само плътна жълта кожа, опъната върху един пъпеш. После пъпешът се обръща и Дърк вижда кокоша човка, забита в лице, също тъй подобно на маджун като тези на гоблинските полицаи.
— Хайде, деца — подканва ги Дърк.
Те минават покрай качулатото създание и продължават по коридора. Дърк чува свистене, нещо се придвижва бързо зад тях. Едно дете изпищява, а после писъкът му секва.
А после… кудкудякане.
Кудкудякане.
Кудкудякане.
Дърк знае, че детето е било отмъкнато от качулатата твар.
Той ускорява крачка, но е трудно. Тялото му е натежало. Усеща го подпухнало. Усеща тялото си като гоблинското небе, така набъбнало от дъжд, че трябва да се излее наведнъж върху целия град.
Усеща как на гърба му се издува гърбица. Посяга към нея и я напипва — да, на гърба му расте гърбица.
Вой някъде напред. Дращене на стомана по стомана. Стържене. Кудкудякане. Тътренето на детски обувки по земята, тътренето на нещо мокро над тях.
А сега и на гърба му расте гърбица.
Колко време ще мине, преди да не може да погледне през рамо?
16
Дърк Роджърс всеки ден се будеше оптимист и заспиваше в отчаяние.
Излизаше от къщи жизнен и се връщаше, за да се пльосне на стол до кухненската маса — останала му е енергия само колкото да се взира в плота ѝ.
Но днес… днес трябваше да е по-различно. Днес напускаше. Днес излизаше в града с Патрик.
Днес на преследващата го рутина трябваше да ѝ дойде краят.
Защо тогава не идваше?
Дърк, открай време неспособен да формулира ясно чувствата си, предлолагаше, че сигурно това не е тъй лесно да се промени.
— Дърк! — провикна се някой. — Какво правиш?
Дърк погледна надолу и видя, че си мие ръцете на чешмата с питейна вода. Първо се засмя, но всъщност това го уплаши. Дали си мислеше, че е още в банята?
— Леле, човек — каза колегата му с усмивка. — Някой има нужда от почивка.
Дърк прие тази забележка като добра поличба. Тя един вид поправяше корабния курс. Щом имаше нужда от почивка, вече се беше погрижил да я получи. Умът му можеше да е замъглен от очакването да подаде двуседмичното си предупреждение.
Това е всичко.
Дърк се отправи обратно към мястото, откъдето започваха обиколките. Един колега го пресрещна и Дърк се спря и го проследи с поглед как отминава, а след това се опипа по рамото, все едно търсеше внезапно поникнала гърбица.
„Изкарай следващата обиколка — рече си той. — А после си подай предупреждението.“
Но не спираше да мисли за това, че колегата му бе напомнил за някого, наречен Сбъркания човек. Някого, когото Дърк беше виждал в много лош сън.
17
— Тази обиколка си я бива — казва едно момче. И е ред на поредния експонат.
На Дърк му се струва, че чува нещо като стъпки, които идват към тях, но са примесени с всички останали звуци, отекващи в каменните стени, и е трудно да се каже.
Казва си, че до ушите му ще стигнат звуци, които не му се иска да чува… а децата не бива да ги чуват.