Една фигура се показва отпред.
— Какво е това? — пита едно момиче.
„Човек“ — мисли си Дърк, а после и го казва на глас.
Мъжът временно е попаднал между мрака в коридора и светлината на фенера. На Дърк той му изглежда мъртъв. Или може би получовек. Само предната, видимата половина. Но когато той навлиза в светлото петно, Дърк вижда, че е цял.
— Олеле! — казва той. — Как беше?
Дърк е предпазлив, когато отговаря.
— Кое как беше?
Мъжът си играе с ръцете си. Изглежда крайно изнервен. Тича на място, после пак се кротва. Поглежда Дърк в очите, а сетне извръща поглед. Облизва си устните, поглежда през рамо, а след това отново бързо се извръща към децата.
— Как беше наградата? — пита той. — Как беше трофеят?
Мъжът е облечен с костюм. Тъй като е кафяв, трудно се забелязва, че е оплескан с кал и разкъсан на места. Дърк си представя как е тичал покрай каменните стени и те са раздирали дрехите му.
— Не разбирам — казва Дърк.
Мъжът поглежда Дърк в очите и се усмихва. После усмивката пада от лицето му и той си поглежда ръцете. После пак поглежда Дърк. Примижава на светлината и казва:
— Вие сте туристи, нали?
Дърк вече не е сигурен дали иска да говори повече с този човек. Но едно момче зад него се обажда: „Да“.
— Значи трябва да сте видели наградата.
Дърк не иска децата да разговарят с този мъж.
— Нищо не сме видели освен камък — казва той.
Мъжът за пръв път престава да мърда. Като че е слисан. Трудно е да се каже какво чувства. Израженията му много бързо минават през цялата гама от емоции.
— Не ми казвайте, че има само камък — отвръща. — Това ще ми сломи сърцето — казва. — Знам, че трябва да има и нещо повече — продължава той. — Така пишеше в брошурата.
Дърк си мълчи. Както и децата.
Лицето на мъжа пак грейва в усмивка. Личи, че си е отдъхнал, и той се плясва с ръка по коляното.
— Разигравате ме! Биваше си го това. А сега ми кажете… моля… какво представляваше тя? На никого няма да кажа!
Зад него се носят страшно много звуци. Дърк пак чува как нещо се плъзга по тавана. Поглежда нагоре и вижда женски гръб да се губи от погледа. Чувства се подпухнал. Прекалено едър. Все едно ще си пръсне кожата отвътре. Поглежда надолу към краката си и вижда, че да, коремът и гърдите му са наедрели. Нещо се беше вмъкнало в него със сигурност.
— Кажете ми — не престава мъжът. — Аз едва сега започвам. А вие се връщате.
Децата тихо ахват.
— Не се връщаме — казва Дърк на човека. — Ние влизаме.
— Вие какво, бъзикате ли се с мен? — възкликва мъжът. — Вие се връщате!
Дърк поглежда назад по коридора, откъдето са дошли.
— Какво представляваше? — пита мъжът. — Как изглеждаше?
— Там отзад няма нищо друго освен гъста мъгла — отговаря Дърк.
Мъжът посочва с палец назад, в посоката, откъдето идва.
— Така ли? Ами там, назад, няма нищо друго освен тънка мъгла!
Дърк не му вярва. Но човекът си вярва. Човекът прокарва пръсти през оредяващата си кестенява коса. Поглежда зад децата, после пак обратно по коридора. На Дърк му се струва, че сега разбира какво става.
— Мисля, че сте сбъркали пътя — казва той. — Мисля, че вървите в погрешна посока.
Децата кимат и се смушват с лакти.
— Но аз бях… — начева мъжът.
Ала Дърк го прекъсва:
— Вече сте видели наградата.
И изведнъж разбира, че това е истина.
Мъжът се нацупва. Клати отрицателно глава. Дърк се пита дали той не рови из ума си как ли може да изглежда краят.
— Вярно ли е това? — пита мъжът.
— Така мисля — отвръща му Дърк.
Ужасен стържещ звук изригва от стената зад мъжа. Някои от децата отскачат, други просто се вдигат на пръсти да видят какво ли може да е това. Дърк се плаши по много причини. Звукът е познат — звукът от врязване на метал в мускул, метал в тъкан, метал в кост. В ума му изниква образът на смачкан човек. Смачкан в себе си. Видения на прасета и крави, разцепени от главата до опашката, също изникват в ума му. Но онова, което най-много го плаши, е този човек. Дърк иска да го попита какво е видял. Ала знае, че видяното от него му въздейства някак.