Сякаш по сигнал мъжът отново потъва в мрака пред тях. В мрака, откъдето е дошъл. Изчезва. Дърк и децата гледат, без да помръдват. Чуват тътрене, раздвижване, нещо, което бързо пълзи нагоре по стената отляво.
После мъжът пак се появява от мрака.
— Олеле! — възкликва той. — Как беше?
Дори и звуците зад гърба му секват за малко. В коридора е тихо. Дърк не знае какво да прави. А после разбира какво.
— Невероятно беше — отвръща той. — Беше красиво точно както обещава брошурата.
Мъжът се усмихва. Като че ей сега ще се разплаче или е пътувал толкова дълго, докато стигне до това място в коридора, и сега ето го този здравеняк с всички тези деца, който му казва: „Да, ти успя, да, невероятно беше, да“. Мъката, която Дърк изпитва към този объркан човек, е по-голяма от мъката му за себе си. Усеща как състраданието притиска вътрешната страна на телесната му черупка, и се тревожи, че то ще го разцепи и ще остави децата без гид за обиколката.
— Благодаря — казва мъжът. — Благодаря. Може би ще се видим пак в началото. Може да си поговорим за това какво сме видели заедно. Може да си поговорим как изглежда краят. Заедно.
Той прави крачка напред и подава ръка на Дърк да я стисне. Дърк нервно я поема.
— Съвсем наистина? — пита мъжът. — Съвсем като в брошурата?
— Да — отговаря Дърк.
Мъжът най-сетне минава покрай Дърк и децата и изчезва в мрака зад тях.
— Дано има много експонати като този — казва едно момче. — Той ме накара да се замисля.
Дърк насочва скършения фенер напред.
— Имам чувството — отвръща той, — че повече няма да има.
„Сбъркания човек“ — казва едно момиче. И Дърк едва не я поправя, че името му е Дърк. После, докато пак върви, пак ги води и пак цепи мрака с фенера, той осъзнава, че е нямала предвид него.
18
— Хайде — казва Дърк на глас. Някои от децата, тръгнали на обиколка, го поглеждат.
Лош знак беше, че в такъв ден, ден, който трябваше да е толкова хубав, той все още допускаше лошото.
Едно хлапе смушка друго и се разкикотиха. В края на краищата едрият туристически гид си говореше сам. Дъждът започваше „да наваксва“, както казваха гоблинчани — защото, когато небето бе ясно, то дъждът просто се помайваше. Но бурята като че щеше да е по-силна от обичайното. Хората приказваха за наводнения. А тук гидът по дъждобран изглеждаше в също тъй буреносно настроение като небето.
Дърк знаеше, че това е свързано с кошмарите и по-точно с онзи от предната нощ, ала лошите сънища не бяха нищо ново по онова време. Всъщност Дърк така бе свикнал с тях, че не знаеше какво да обвинява за всекидневната въртележка от ужасни видения. Ако го натиснеха, то с цялата мощ на философията, която бе способен да призове, щеше да каже, че онова, което го е обсебило, е изходът. Освобождаване от клетка, чиито измерения не разбираше напълно.
Децата бяха заети (поне за няколко минути) и никой не забеляза как едрият гид изключи на пътеката. Той вдигна ръка към главата си. Мислите бавно се материализираха. Откъслеци от вчерашната безсъзнателна нощ.
„Имаше каменни коридори — помисли си той. — Но каменни коридори винаги има.“
Децата се засмяха на нещо, за което Дърк не внимаваше.
„Имаше деца, да, но деца винаги има.“
Дърк разрови паметта си, но нямаше нищо, което да не е виждал преди; нищо, което да му помрачи деня повече от всеки друг.
Нищо, което да не си забравял преди — каза си той.
Вярно ли беше? Имаше ли нещо повече в съня, който сто пъти бе сънувал?
— Господин гид! — провикна се едно дете и го дръпна за кафявия панталон. — Не си гледате работата!
Дърк погледна надолу към момчето с мъгливо зелени очи.
— Искате да видите останалото? Искате да видите наградата?
— Да! — развикаха се децата. — Да!
19
Това всъщност е просто коридор… Камъни, струпани един върху друг… Лесно се гради. Но Дърк не може да повярва колко е голям. Като че децата вече вървят с него от много време и той се пита дали, когато е бил на тяхната възраст, и той би могъл. Тялото му тежи. То дори изглежда натежало и това много го тревожи. Гърбицата на рамото му вече му стига почти до очите. Краката му са толкова набъбнали, че се препъва.
Коремът му виси на буци. Ръцете му са се подули колкото малки боксьорски ръкавици. Знае — от мъглата е. Знае, че птицата го е разсеяла там отзад, на пейката, та мъглата да може да влезе в него. И сега тя се разраства.