Продължава тежко напред. Фенерът все още излъчва достатъчно светлина, за да ги насочва.
Загубиха някои от групата. Момчето, отмъкнато от качулатата кудкудякаща твар. Още едно, момиченце, бръсна с ръка паяжината и когато Дърк се опита да я освободи, ръката ѝ се строши в лакътя. Тя побягна с писъци в мрака, откъдето дойдоха. Още едно момче пропадна, когато в пода се отвори капак и дълги космати крака го издърпаха надолу.
— Вижте! — казва едно момче.
Дърк се спира и вдига фенера към тавана, където виждат мъжки или женски крак да стърчи от тъмното.
— Може ли да го пипна? — пита едно момче.
— Не — отвръща Дърк.
Той бавно пристъпва напред, кракът се плъзва и се изгубва от поглед.
Дърк продължава да върви и децата го следват.
Звуците са се променили. Ехото от кецовете на децата продължава да звучи. И ехото от детските гласове. Все още се чува и постоянният звук от нещо, което припка напред, плъзга се и насам, и натам. Но дращенето е изцяло заменено от скриптенето на стомана. Не са машини. Не точно.
Сега се чува металическо ехо.
Обезобразен, Дърк продължава да се влачи напред. Децата не се отделят от него.
Нещо бързо профучава покрай групата в обратна посока, нещо едро, месесто, подпухнало…
Дърк се опитва да се движи бързо, но се чувства дебел. Все едно в момента мъкне тежестта на поне две деца. Случайно забърсва стената. В ръката му избухва болка и моментално му потича кръв. Мисли си, че сега стените може да са покрити с остри издатини, нещо назъбено. Продължава, като държи фенера в наранената си ръка и се опитва да затегне ризата си около раната с другата.
— Пазете се от стените! — казва той. А после разбира колко подходяща е тази фраза за момента.
Децата се вслушват в съвета му и сега групата се е сгъстила към центъра на коридора. Дърк се изненадва, че има достатъчно място за това. Въздухът става спарен. Тинест. В тунела е горещо. На дробовете им е тежко. На тялото му е тежко.
Дърк чува, че едно дете изхриптява. Обръща се към него.
— Добре ли си? — пита, а собственото му лице е подпухнало двойно. Гласът му звучи прекалено мазно, за да е собственият му.
Момчето кимва утвърдително и носът му пада върху настлания с чакъл под. От дупката в лицето му пораства нов, маймунски.
Дърк дълго се взира в момчето. После поглежда децата. Убеден е, че са останали само две трети от тях. Не знае какво е отнесло другите, как всяко на свой ред е изчезвало.
Продължава.
Пред тях избухват удивителни звуци. Скриптене. Приплъзване. Преглъщане. Мракът пред отпред става още по-мътно черен и Дърк се замисля да спре. Като че нещо май е преградило пътя. Не може да каже. Продължава тежко напред. Мракът се приближава, както и Дърк се приближава към него. Не помръдва. Пита се дали това е краят? Светлинният обсег му показва, че не е.
По-скоро стените са се променили.
Камъкът е заменен от стомана.
Дърк предпазливо посяга и докосва новата стена. Светлината от фенера му показва, че е гладка. Стара е, но е гладка.
— Мисля, че сме близо до края — обажда се едно момче.
— Защо го казваш? — пита Дърк.
— И преди съм минавал обиколката.
Дърк се навежда ниско до момчето, но втори език в устата му го кара да се изправи пак и да отстъпи на крачка назад.
— Какво представлява? — пита Дърк.
— Кое какво представлява?
— Краят.
Едно момиченце се разсмива и казва:
— Сега говорите като Сбъркания човек.
20
Нещо, казано от някое хлапе, или нещо, което Дърк е видял, или нещо твърде хлъзгаво, че да може да го улови, подлудяваше Дърк. Вече не го интересуваше как трябваше да се чувства. Да, предупреждението беше в джоба му. Да, довечера щеше да празнува с Патрик. Да, трябваше да се чувства освободен. Но сега пак се беше оплел здравата. Точно като вчера. Точно като завчера и по-предния ден. Ако изобщо имаше някаква разлика, тя беше, че този път мислите му прииждаха два пъти по-бързо. И два пъти по-тежко. Вместо градушката, с която беше свикнал, днешните проблеми бяха едри камъни и бе напълно невъзможно да минат през решетките на канавките в кланицата, и щеше да е тежко да ги отнесеш до контейнера в зоопарка. Дърк благородно се бореше с яростната атака. Стараеше се. Представяше си как ще изглежда с онзи костюм в „Градският склон“. Представяше си се под ръка с жена. Но за чувствата му нямаше спирачки.