Дърк започва да разбира какво се случва. На четиринайсетия процеп в стоманата вече го знае със сигурност.
Спира се и поднася фенера близо до бившата каменна, после и стоманена стена — а сега тя представлява само широки около педя стоманени клинове, разположени на интервали, също големи около педя, стигащи до тавана и до пода.
— Ние сме в клетка — казва Дърк.
— Какъв обрат! — обажда се едно от децата.
— И ни гледат — допълва Дърк.
Преброява петдесетина лица в зелената мъгла зад решетките. Някои деца отиват до преградите и ги стисват като малки затворници.
— Това не е краят — казва Дърк. — Има и още. След мен.
Той тръгва, ала децата не бързат да го последват. Дърк се обръща и вижда, че някои от външните хора са застанали край клетката, приведени в кръста, и шепнат на децата. Децата им шепнат в отговор.
— Не разговаряйте с тях! — кресва Дърк.
Една жена отвън се обръща към Дърк, намръщва се и лицето ѝ се стича надолу от главата ѝ като желе.
Децата като че са изумени от онова, което чуват.
— Не ги слушайте — казва Дърк.
Усеща как нещо мокро докосва ръката му над китката. Бързо се обръща. Мъж го ближе по ръката.
Хайде! — подвиква той на децата.
Една ръка се мушва между решетките и посяга да хване Дърк. Дърк я награбва и извива пръстите назад. Те се смачкват като гнил плод, като меката тиквоподобна плът на гоблинските полицаи.
Непоносим вой изригва от мъглата и се налага Дърк да си запуши ушите с ръце. При това движение той изтървава фенера. Усеща ръцете си надебелели. Ушите му все едно са фалшиви.
Без светлината сякаш до решетките са се наредили хиляда усти, които шепнат напътствия.
Дърк се мъчи да се прегъне в кръста, тялото му е неравномерно подпухнало, но успява пак да хване фенера и казва: „Това не е краят“.
А после отново тръгва и някои от децата го последват.
Дърк не може да надзърне през рамо, но знае, че само пет-шест все още са с него. Няколко остават при външните хора. Заслушани в шепота им.
— Той каза ли ви нещо? — пита едно момче, запъхтяно от бързата крачка.
— Не му позволих — отвръща Дърк.
— А трябваше. Интересно беше.
— Така ли?
Момчето настига Дърк.
— Да. Той ми каза, че сам да си си шеф, означава нещо друго, а не онова, което имат предвид хората, като го казват.
Дърк спира и се обръща с лице към момчето.
— Какво?
— Казах ви — отвръща момчето. — Че…
— Но какво означава? — пита Дърк.
— То не означава, че искаш сам да си бъдеш началник. Означава, че искаш сам да си господар на своя ум.
Дърк се взира в очите на детето. Вече изобщо не гледа детето. Очите му се изцъклят. Казаното от момчето значи много за него.
— Благодаря ти — прошепва Дърк.
Пак се изправя и продължава. Децата го следват.
Сега препускат по коридора. Въздухът отвън е по-хладен. Дърк вече не поглежда през решетките. Тромавото му тяло спира да го занимава. Усеща, че краят е близо. Забравя, че децата са с него, после се сеща за това и пак забравя. Мисли си за Сбъркания човек и си казва, че трябва да запомни разни неща. Припомня си за всичко. Припомня си да запомни. Отказва да забрави края.
Няма представа колко бързо или бавно върви в действителност. Минава покрай решетки. Металическо ехо. Едно момче го дръпва за панталоните.
— Какво има?
— При мен беше по-друго — отвръща момчето.
Сега вече се движат страшно бързо.
— За какво говориш?
Дърк се обезпокоява за момент, че не може да се сети за какво говори хлапето, а би трябвало.
— Шепотът, който чух — казва момчето. — Нещата, които ми казаха.
— Какво ти казаха? — пита Дърк на бегом.
— Казаха ми, че свободата е това да направиш нещо, което иначе никога не би направил нормално. Свободата е да зарежеш зад гърба си онзи, който си бил преди. Истинската свобода е да извършиш нещо толкова ужасно, че да нямаш друг избор, освен сам да си обърнеш гръб. Разбирате ли?