— Днес ми е последният ден — каза ѝ той, като я галеше по гърба. — Но може би някога ще се срещнем някъде, дето не е такава бъркотия.
Животното отпусна глава върху прегънатия лакът на Дърк. Той леко я погали по главата, а после извади инструмента изпод шлифера си.
Звукът, който той издаде, бе бърз. Хлъзгав. И цялата ръка на Дърк до лакъта бе окъпана от топлината на кръвта ѝ.
После Дърк се изправи и се върна вътре да си вземе душ.
Представяше си как ще изглежда с костюма, докато миеше ръцете и тялото си.
На излизане Дърк се отби в офиса и остави заявлението си за напускане на бюрото. Насочи лампата към него, та шефът да не пропусне да го забележи. Застана на вратата и дълго гледа белия лист.
Хубаво му беше. Леле, човек, много хубаво!
Доколкото Дърк беше наясно, за последен път някога стъпваше в кланицата.
23
— Страхотно!
Патрик се развълнува точно толкова от това, че Дърк е напуснал кланицата, колкото очакваше Дърк.
— Това няма как да се полее само с едно — каза той и поръча по още едно на бара.
„Градският склон“ беше точно онова, което му трябваше на Дърк. Седяха на бара на златни столчета, потъваха в обстановката, усещаха музиката, гласовете, нощния живот около себе си. Барът беше препълнен. Огледало по протежение на цялата стена в рамка от приглушено светещи лампички отразяваше двойката и Дърк се харесваше как изглежда с костюм.
Бъдеще с много вечери като тази се разпростираше пред него като ветрило от карти за игра. Можеше да ги изтегли всичките, стига да поиска.
Дърк и Патрик казваха наздраве на Гоблин. Казваха наздраве на дъжда. На всичко казваха наздраве.
— Виж — обади се Патрик, смуши Дърк и посочи с глава две жени в огледалото. — Като че ни излезе късметът.
На Дърк те му изглеждаха симпатяги. Брюнетка и блондинка, и двете с рокли, които загатваха, че и те имаха належаща нужда да излязат някоя вечер.
Патрик се завъртя на столчето си и пръв ги заговори.
И щом го направи, Дърк се огледа из препълнения бар, като поемаше бъбренето, енергията, стила. Точно тогава всичко беше толкова просто за него, както се бе облакътил на махагоновия бар, толкова лесно.
А после в полумрака на едно сепаре забеляза Робин Джейкъбс, шефа си в зоопарка. И другите мъже с Джейкъбс приличаха на шефове и Дърк се усмихна, защото фразата, която бе повтарял толкова пъти („днес сам ще съм си шеф“) не значеше онова, което той си мислеше.
— Дърк — каза Патрик, тупвайки приятеля си по рамото. — Запознай се с Лора и…
— Джанин — обади се блондинката.
— Джанин — повтори след нея Патрик.
Дърк извърна лице към нея. Стана и предложи мястото си на Джанин. Тя се настани с усмивка.
По мнението на Дърк тя бе най-чудесната жена в целия бар.
— Библиотекарка съм — каза тя. — Знам. Не бива да пия по кръчми.
Дърк се облегна на бара и заговори на Джанин смело, уверено, свободно.
— Работя в зоопарка — отвърна той. — Трябва по-често да пия по кръчми.
Джанин каза, че може да го е виждала и преди. Водела юношеските си читателски групи в зоопарка веднъж годишно. Дърк ѝ отвърна, че щял да я запомни. Дали беше вярно, или не, нямаше значение. Думите накараха Джанин да се усмихне.
От тонколоните в бара зазвуча страхотна песен. Светли хармонии. Светли думи. Джанин постави дланта си върху дланта на Дърк, след като нещо, което той каза, я разсмя.
— Ей, Дърк! Дърк! — надвикваше Патрик музиката. — Какво написа в писмото?
Дърк го погледна въпросително.
— Писмото, заявлението ти за напускане днес на работа. Какво гласеше?
Дърк се изчерви.
— Гласеше: „Благодаря, но от тук насетне сам съм си шеф“.
— Ей това е то! — рече Патрик и шляпна длан върху бара. — Дърк не е ли най-добрият? Какъв ход само!
На Джанин това ѝ се хареса. На Дърк му хареса, че ѝ се хареса.
Поръча по още едно.
Скоро нещата вече взеха да се замъгляват, но Дърк не проявяваше никакви външни признаци, че е пиян. Патрик проявяваше. Взе да плете езика и с всяка поредна чашка ставаше все по-шумен. Десетина пъти шляпна по бара, за да подчертава всичко, което някой от тях кажеше.
После Дърк се извини и се упъти към тоалетната. След като влезе, заключи вратата и остави чашата си на мивката. Вкопчи се в мивката от двете страни и се погледна в огледалото. Усмихна се. Дълбоко в душата му имаше някаква тъга, но тази вечер тя бе далечна. Тази вечер си мислеше за Джанин и за Патрик, и за Лора, и за зоопарка, и за кланицата, и за всичките скапани работи, на които някога беше работил, и се усмихна.