И все пак… нещо го беше събудило.
Навън валеше, плющеше здравата, ала за един гоблинчанин шумът от дъжда бе нещо толкова обикновено, колкото и тракането на влака в метрополиса — със сигурност няма как да те събуди. А ако не броим тежкото трополене на капките по прозореца, в жилището му беше тихо.
— И какво те събуди?
Камп, седнал в прозрачното си легло със заметнато единствено одеяло върху дебелите си крака и с разчорлена от съня червеникаворуса коса, често си говореше сам в подобни моменти. Защото обикновено страхът да се издадеш, надделяваше над ужаса от онова, което можеше да изскочи от тишината.
Беше абсолютно сигурен, че шумът, който бе чул току-що, не беше от дъжда. Мислите му подеха обичайната си въртележка… лента в долния край на екрана, по която се изреждаха възможности…
Вятърът.
Нещо е паднало.
Госпожа Дорис е паднала.
Плъх по пожарната стълба.
Птица на пожарната стълба.
Човек на пожарната стълба.
Има човек в апартамента му.
Има ПРИЗРАК в апартамента му.
Камп смъкна грамадните си крака от леглото и стъпи здраво на дъсчения паркет. Посегна към най-близката лампа и дръпна връвчицата. Крушката бе насочена към самото легло. Камп бавно се разкрачи и огледа пода под леглото.
И все пак, щом не е под леглото му… то къде? Какво го бе събудило?
На Камп му се завъртя смътната мисъл, че нещата излизат извън контрол. Многобройните капани, заложени из апартамента му, заемаха повече пространство, отколкото оставаше. Съборените стени, отсъствието на огледала, леглото от плексиглас. Всичко в името на премахването на ъглите, на всички места, където нещо можеше да се укрие.
— Тук няма нищо — рече той. Но му се прииска да не го бе казвал, защото веднага щом го произнесе, погледна към една осветена купчина гипсокартон дълбоко навътре във всекидневната и си представи как нещо се надига иззад нея.
„Стига де, старче. Недей да превърташ“.
Камп не беше чак толкова стар. Беше на четирийсет и една по времето, когато укрепи жилището си, укрепи го срещу призраци по най-добрия познат му начин.
— Тук няма нищо! — повтори „тук“. Ала колелото на безпокойството вече се бе завъртяло.
Той добре знаеше, че само мисълта за призрак бързо ще ликвидира останалите възможности. Без значение какво виждаше и какво не, само след секунди щеше да е убеден, че призрак се носи из коридора и го разиграва и прави бум-бум, докато той се самозалъгва да си мисли, че бил защитен.
„Вятърът? Но ти си наясно, Уолтър. Прозорците са запечатани.“
Провери също и равните повърхности. Както винаги. Плотът, мивката, ваната, телевизорът. Нямаше нищо, което да падне.
А госпожа Дорис е добре. Заспива си, както винаги, в седем в леглото и се буди в пет сутринта.
„И тук никой не е влязъл, освен ако не е разбил вратата с брадва.“
И тъй, за Уолтър Камп не остана никаква друга възможност освен призрак.
— Мамицата му!
Той скочи от леглото (едрото му тяло можеше да се движи бързо при нужда, винаги е било гъвкаво) и отиде до малкия телевизор до стената. Пред него лежеше микс пулт „Глазгоу“ и шарените лостчета много улесняваха превъртането назад, напред, пускането, спирането и записа.
Камп натисна копчето за стоп и превъртя записа назад.
— Нищо няма да ми се промъква в засада на мен! — заяви той. И пак се хвана за гърдите.
Най-големият му страх, то се знае, беше да умре от уплаха.
Натисна копчето за пускане и след като намести светлосините си очила на носа и ушите си, се загледа, широко отворил очи от страх.
Какво го е събудило?
Пет видеокамери следяха жилището му, понастоящем представляващо единична стая поради премахването на стените (задача, много обезпокоила госпожа Дорис, докато Камп блъскаше с тежкия чук по стените на съседния на нейния апартамент). Дори и тоалетната се забелязваше от мястото, на което бе застанал. Камерите покриваха едновремешните баня, кухня, входна врата и всекидневна, спалнята му и свързващия всички тях коридор.
— Хайде, де, покажи се!
Екранът трепна, отразен в големите му очила. Застанал само по гащета и потник на „Гоблинските мародери“, Камп стисна бебешко синьото си одеяло.
— Как може да няма нищо? — поклати той глава. — Нищото не издава шумове! Нищото не те буди! Знаеш ли кое прави всичко това? — Огледа по протежението на осеяното си с клопки жилище. — Нещо!