2
Госпожа Дорис, осемдесет и осем годишната хазайка и съседка на Камп, наблюдаваше угрижено как Уолтър, година след като се нанесе, сновеше нагоре-надолу по петте стълбища между етажите, мъкнеше нагоре инструменти и изнасяше врати и лееше пот до пръсване. Дълбоко се озадачаваше защо сваля вратите, в една от които разпозна вратата на банята. Чудеше се и на скицата, която случайно бе изтървал в коридора, където тя се разтвори пред нея и ѝ разкри неговото виждане за апартамент, който не крие изненади.
Беше го спирала много пъти, но от него не измъкна почти никаква информация. Той просто се усмихваше зад големите си сини очила и прокарваше пълните си пръсти през червеникаворусата си коса, а после пак закуцукваше нагоре по стълбите, понесъл я трион, я брадвичка, я секира.
Тя се тревожеше.
Макар и да познаваше Уолтър вече от цяла година, това поведение несъмнено будеше тревога. Тя бе убедена, че за тия пари, които ѝ плаща, той е приемлив наемател, многобройните му общински служби като че бяха достатъчно добре заплатени, но при все това… възможно беше той малко да прекалява. Или, както някога му казваше на това сестра ѝ Мод, Уолтър Камп като че се беше разпищолил като маймун.
И да го гледаш как, грамаден като маймун, се тътри нагоре-надолу по стълбите, не помагаше за погазването на тази напъпила тревога. Но когато Уолтър ѝ плати предварително за цялата следваща година, жест, съвсем неочакван за госпожа Дорис, тя остана доволна, макар и да се боеше, че са ѝ дали плик с „пари, за да си трае“, както би казала Мод.
Истината беше, че доскоро Уолтър Камп бе един от най-добрите ѝ наематели. Та ако ще само заради положението му сред гоблинската интелигенция (среда, в която госпожа Дорис не се въртеше, но чрез клюки и рекламни листовки се осведомяваше за нея.) Уолтър беше умен. Забавен. И никой не можеше да оспори, че е най-мъдрият гоблински историк, с когото можеше да се похвали градът. Този човек можеше да говори за Джордж Карол както никой друг. А Първоначалните шейсет му бяха като семейство. Ала не беше ли тъй, че най-добрите и най-умните обикновено попадаха в „мъчителните вълчи ями на живота“, както се изразяваше Мод?
Напоследък Уолтър говореше за страх. И за това, че е наплашен. И за това (както се изрази една нощ, омаян от виното) колко се бои да не умре от уплаха.
Странна тревога, помисли си госпожа Дорис — но беше чувала и по-странни. И все пак, докато гледаше как Уолтър внася и изнася разни неща от сградата, госпожа Дорис, естествено, изказа мнението, че упражненията ще са му най от полза, щом толкова се тревожи за сърцето си. Уолтър, след като току-що бе изнесъл навън куп огледала с най-различни размери, просто се усмихна и каза нещо, което тя щеше да запомни задълго.
— Вие знаете ли, че някои майки докарват децата си до смърт от уплаха, госпожо Дорис? С най-обикновена игра на „куку“?
И все пак… Отличен човек, безспорно. Историк. Наемател, който много вечери седеше с нея до късно и редеше подробни монолози за тъмното минало на Гоблин. Та, ако не бяха тия ремонти в съседство, госпожа Дорис би смятала Уолтър Камп за най-интересния гоблинчанин, който някога е срещала. А навярно ако само го чуваше как работи — забива пирони, пробива дупки — можеше и да махне с ръка.
Но на госпожа Дорис не ѝ беше под достойнството да влиза в съседния апартамент, когато знае, че Уолтър не си е вкъщи.
И беше видяла на какво са станали стаите там.
В апартамента на Камп нямаше врати. Нямаше гардероб, нито шкафче, ни капак на кошчето за боклук, нито капак на тоалетната чиния. Прожектори стояха на високи стоманени триножници, а по целия таван бяха окачени на редове светлинни гирлянди. Стените бяха съборени. Поне повечето, защото на мястото на всяка от тях купчините гипсокартон си стояха.
Прозорците бяха запечатани, включително и този към пожарния изход, и госпожа Дорис разбра, че за това се налага да поговори с Уолтър. И все пак откъде да го подхване? Рамката на леглото бе направена от същия плексиглас, използван и за вратата на хладилника. Жици капани и алармени системи минаваха по всички стени. Диванът и рафтовете за книги бяха заковани за същите тези стени, все едно Уолтър не искаше никъде, ама никъде да не остане никакво местенце, където нещо да може да се скрие.
Госпожа Дорис се сети за притесненията на Уолтър от стряскане и тревогата му, че ще умре от уплаха. В жилището му тя не намери никакви ъгли, никакви кътчета и пролуки.
Уолтър успешно бе преобразил апартамента си така, че едновременно да вижда навсякъде, независимо къде стои.