Госпожа Дорис застана на многобройни места, като клатеше глава и се чудеше какви ли решения довеждат до подобно състояние. Уолтър добре ли беше? Ясно, че му беше позволено да размества (а и тя нямаше съмнения, че в миналото е имала наематели, които са ѝ докарали далеч повече главоболия), но жилището му съдържаше всякакви признаци на вик за помощ.
Викаше ли за помощ Уолтър Камп?
По стените нямаше снимки. Несъмнено. Рамкирани снимки зад стъкло, това би било кошмар — осъзна госпожа Дорис — тъй като осигуряваха на Уолтър поглед към онова, което би могло да се намира зад гърба му: безпогрешен път към инфаркта, ако мернеше там отразено лице, лице, което не е неговото.
Тя се запита защо ли из главата ѝ се въртят подобни мисли. Защо и тя си въобразява свръхестествени преживявания, внезапна уплаха, подскоци от страх. Никога нито за миг не бе нервничила в своята сграда и за петдесет и две години, откакто я управляваше, нито един наемател не се бе оплакал от призрак.
Та даже и Уолтър Камп.
Той ѝ внушаваше някакви идеи, убедена бе тя, и гледката на жилището му бе достатъчна, за да предизвика тревога дори и у най-непоклатимия реалист. И все пак, докато заключваше вратата му след себе си първия път, когато влезе вътре, нямаше как да не се запита защо един мъж, толкова умен и тъй мил, бе позволил така да го изиграят.
Смърт от уплаха!
Както я караше Уолтър, накрая сам щеше да се докара до смърт от уплаха.
С годишния му наем в ръце и тъй като продължаваше всеки месец да ѝ гостува в нейното жилище, където пиеха вино и той говореше с обожание за миналото и настоящето на Гоблин, госпожа Дорис реши да си затвори очите.
Засега.
В края на краищата нали и тя беше гоблинчанка и бе давала стаи под наем на толкова други, и тя бе отнесла своя дял от странности. Уолтър можеше да си боядиса стените черни и да окачи кози черепи на тавана и пак нямаше да надмине някои от нейните познайници. Нийл Наш, сега безочлив, богат и прочут ловец, стреляше с пушките си по стените. Джонатан Уудръф командваше невидими подчинени и се държеше така, сякаш сградата на госпожа Дорис беше хотелът, който някога щеше да построи и притежава.
Може би Уолтър Камп бе просто логичното продължение на присъствието на подобни личности. Следващият гоблинчанин на опашката. Мод разправяше, че се казвало „във водата“. И това винаги разсмиваше госпожа Дорис, защото знаеше, че сестра ѝ не говори за кранчето. Разбира се, тя говореше за несекващият дъжд навън и за факта, че никой не бива да се наема за вечни времена да не губи разума си в град, който никога не спира да плаче.
3
Всеки втори от най-близките роднини на Камп беше виждал призрак. Майка му, баща му, сестра му Каръл и брат му Дейвид също. Дори и двама-трима братовчеди и един чичо бяха позакачили от тези странни случки. Истории, от които Уолтър се смразяваше години наред. Веднъж на едно семейно събиране в Гибелния парк мъжът на една братовчедка му разказа, че като бил в тоалетната, един език щръкнал от водата и го облизал по бедрата. Докато го разказваше, съпругът се смееше. Додаде, че бил изпушил много трева и дали Уолтър не искал да я пробва? И все пак дори и тази история, откровено подигравчийска, предизвикваше у Уолтър тревога. Как би постъпил той, ако език се надигне от водата между краката му? Щеше ли да оцелее достатъчно дълго, че да се засмее? Достатъчно дълго да си каже, че му се привижда… и нищо повече?
На Камп му се струваше, че всички се смеят, след като разкажат своята си история с призраци. Дори и тези с най-гадните истории. Развяваха ги като подаръчета на парти, като визитни картички, като намигвания. Тупаха се един друг по раменете и ги разправяха възбудено, повръщаха разкази снаряди, които, ако ги вземеш на сериозно, трябваше да променят възгледите ти за всичко живо и за живота. Уолтър не разбираше това. Не искаше да го разбере. Как смее някой лекомислено да описва силует на тавана, без да изрази дълбоката тревога, която би трябвало да придружава подобна гледка?
Възможно ли бе всички тези хора действително да са видели призрак и нито един от тях да не е бил тормозен или белязан от преживяното? Камп вярваше на семейството си, когато му разказваха какво са видели (всеки на свой ред през годините), но не можеше да преживее мисълта, че са могли да продължат напред, да навлязат отново в живота, сякаш не се бе отворила врата, не се бе разкрила дълбока истина. Защо не бяха засегнати по-силно? Защо онова, което му разказа сестра му Каръл, не я преследваше? Ами брат му Дейвид? На дванайсет години Дейвид се събудил и видял момиченце, което търсело врата по стените на стаята му. Така каза той. Това е видял! И някак си, някак си заспал и си отспал тази нощ в собственото си легло!