Камп това не го проумяваше. И не искаше да го проумее.
Онази вечер, когато Дейвид разказа на майка им какво е видял, Камп изобщо не можа да мигне. Седя, увит с одеяло, на тревата навън и гледа къщата до изгрев-слънце. Майка му го видя сутринта — случайно бе погледнала през кухненския прозорец, докато вареше кафето за деня.
Всички в семейството му бяха виждали призраци. До един.
За Уолтър това означаваше, че несъмнено му идва редът.
И като дойде… дали ще може да го отмине със смях? Ще може ли да продължи? Щеше ли радостно да примлясква с устни, докато разказва на колегите си от Гоблинското историческо дружество всичко за привидението, което видял в жилището си?
Един бивш негов партньор по шах веднъж му каза, че Бог знаел, че той не би понесъл да види призрак, и затова никога не му бил изпращал. Дни наред Камп не беше сигурен какви чувства предизвиква у него тази идея. Да избегнеш призрак, не беше като да се откажеш да поканиш някоя жена на танц. Не беше въпрос на храброст и на какво можеш да понесеш и какво не. За Камп да твърдиш, че не те е страх от призраци, бе равносилно на това да заявиш, че не се боиш от смъртта. А кой не се бои от смъртта освен тези, които не обожават живота?
За родителите си би могъл да каже: „Много ясно, че мама и татко са се справили, те са и винаги ще бъдат по-големи, по-мъдри и по-силни от нас“.
Но за Каръл и Дейвид Камп нямаше оправдание. Брат му и сестра му приемаха срещите си с призраци, все едно нищо не е било. Без никакъв смут те разказваха случките на родителите си и само след часове емоциите им утихваха. При все това всеки си имаше копче за натискане и връвчица за дръпване, за да ги уплаши.
Каръл се ужасяваше от паяци. Уолтър — не. А какво ли виждаше тя, като зърне паяк? Беше ли тъй поразително и всемогъщо като призрака, който Уолтър бе убеден, че идва? За Дейвид това бяха инжекциите — как пищеше само, щом докторът го прихванеше над лакътя! А колко ли голяма, колко ли остра му изглеждаше иглата? И какви предпазни мерки би взел той, за да я избегне?
Щеше ли да събаря стени? Да окачва лампички? Да залага капани с жици и клетки из цялото си жилище? Докъде би стигнал Дейвид?
Уолтър беше отишъл доста далеч. И си го знаеше. По-далече от това май нямаше накъде. Болките в гърба от спането върху плексиглас доказваха истинността му.
„И какво от това? — често си мислеше Камп. — Те си имат свои страхове, аз — свои.“
Призраци. И все пак… Страх го беше не само от призраци, а от потенциалната си реакция, когато види призрак.
Ех, колко много хора споделяха историите си за призраци… с широко отворени и блеснали очи, но без истински ужас? Колко от тях да я разкажат, ги възбуждаше? Колцина нямаха търпение?
Я МЕ ВИЖТЕ, АЗ СЪМ В СВРЪХЕСТЕСТВЕНИЯ КЛУБ.
Няма значение, че се е наложило да пребивават в една и съща стая с това създание, за да го видят. Няма значение, че като е дошло веднъж, то може и пак да дойде. И няма значение, че стига да поиска, един призрак може да се промъкне на някого в засада и да му се покаже, когато той най-малко го очаква.
Когато му е скапано например. Или когато е в приповдигнато настроение. Камп се тревожеше и от двете, без да подбира.
И тази нощ, когато заспа, след като определи звука отвън като шум от затваряне на автомобилна врата, Уолтър Камп пак се събуди. Този път не бе от непланиран нощен звук. По-скоро защото записука един от многобройните му будилници, нагласен за един и петнайсет след полунощ. Първият в една поредица от еженощни проверки, прегледи на записи, часове за оглед, че нищо не се рее из жилището му, като избягва жиците капани по пода и плава из спарения въздух, защото си е наумило да го спипа.
Уолтър се пресегна и изключи звънеца. После седна и се вторачи задълго по протежение на жилището си, сега състоящо се от една стая — търсеше промени като в онази игра с двете снимки: открийте разликите, открийте нещо, на което не му е мястото тук, открийте го, преди то да е открило вас и да ви уплаши и да умрете от уплаха.
4
Ожаднял, той стана от леглото. Прекрачи отломките от гипсокартон и прекоси жилището си до кухненската мивка. Чешмената вода в Гоблин винаги беше вкусна. Особено в дъждовни нощи. Сякаш градът по някакъв начин попиваше дъжда. В тишината след глътката Камп си представи как може да чува цялата потънала в покой сграда. Госпожа Дорис в съседния апартамент, която несъмнено сънуваше пликове с наеми, и онова семейство Томпсън от първия етаж, от които тя не виждаше нищо друго освен неприятности.