„Но кой ли би пожелал да ти се яви?“ — помисли си той.
Не мислеше пряко за призраци, ала призраците винаги се спотайваха в единственото място с кьошета, които не можеше да премахне. В съзнанието му.
Върна се в стаята си, приседна на края на леглото и грамадното му тегло подложи на изпитание непобедимия плексиглас. Камп се замисли:
— Кой ли би пожелал да те уплаши?
Защото повечето родови истории бяха за мъртви членове на семейството, за наскоро починала баба, за баща, завърнал се, за да успокои тъжния си син.
Камп нагълта още вода и реши, че няма отговор на въпроса си. Несъмнено никой от хората, които някога бе познавал, не би пожелал да му причини това.
„Кой ще дойде тогава?“
Защото, независимо дали разполагаше с някакви доказателства, които да му го подскажат, той бе сигурен, че нещо идва. Усещаше го в коленните си стави, в мускулите на гърба и на врата си. Нещо скоро щеше да се покаже. И когато се опита да си представи как той реагира добре, видението се пропука и се пръсна, сякаш бе замерил с камък прозореца на магазина за фокуси на господин Бенч на улица „Лилия“.
— Моля ви! — изрече Камп. — Не съм готов!
Помъчи се да повярва, че е. Но призраците, които се бяха нароили между мислите и убежденията, породени от неговите мисли, отказаха да се оттеглят.
„Знаеш точно как ще реагираш. Ще се разпищиш, ще думкаш по стената и осемдесет и осем годишната госпожа Дорис ще дойде. Ще почука и ще те вика до изнемогване. А после ще извика гоблинската полиция. И тия смахнати и страшни ченгета ще дойдат и ще разбият единствената ти останала врата, и ще те намерят мъртъв на пода, и ще те сочат с дългите си сиви пръсти и ще кажат: „Уолтър Камп умря. Погребете го прав“.
Може би ще стане ето така: той ще седи на крайчеца на тоалетната и ще си реже ноктите на краката. Тъкмо ще приключи с единия крак, когато примляскващ звук и леко движение ще го накарат да вдигне очи и да види вътре в нея полуразложена жена.
И тя ще каже: „Какво? Не се ли радваш, че сега и ти си имаш история, която да разказваш по купони?“.
И това ще е краят. Сърцето на Уолтър щеше да откаже. Да се пръсне. Все едно мъртвата жена е угасила лампите. И госпожа Дорис ще го открие така, все тъй със задник върху тоалетната, грамадното му голо тяло — катурнато напред, а главата му увесена на ръба на ваната.
„Нещо идва. Кой?“
Все още приседнал на ръба на леглото, Камп вече се обливаше в пот.
Нещо наистина идваше. Нещо щеше да се покаже и Нещото нямаше да е добро. Щеше да е водило сметката за предпазните мерки на Камп и вдишвало мрака, единственото място, което Камп не се бе досетил да подготви.
— Тук вътре ли си? Тук вътре ли си вече? Моля те, кажи ми. Моля те, не изскачай. Не се появявай изведнъж. Недей да… — Той отпусна глава в шепи. — Недей да ме плашиш до смърт.
Мълчанието, последвало собствените му думи, го стресна. Какво правеше той? Опитваше се да установи контакт? В тишината почти чуваше как въздухът около него леко се изтласква… огъва се… сякаш се готвеха да му отвърнат с думи.
Дъждът думкаше по прозорците. С тежки, дебели ръце.
ПУСНИ МЕ ДА ВЛЯЗА.
Камп издърпа одеялото до носа си. Потникът на „Гоблинските мародери“ като че нямаше да го опази много, каквото и да идваше насам.
А нещо идеше.
Той се огледа към другия край на жилището си, по осветената пътека и към кухнята. Сърцето му думкаше тежко и Камп притисна одеялото до гърдите си.
Опита се да мисли хубави мисли. За хубави неща. Гоблин. Шахът. Историята. Майка му.
Но майка му бе починала и затова мислите за нея отново доведоха до мисли за призраци.
— Не се показвай! — провикна се той ненадейно. И в другия край на жилището му, през далечната кухненска стена му се счу как госпожа Дорис става от леглото. Стори му се, че я чува в нейната кухня, съседна на неговата, откъдето се разнесе звук от допира на стъкло до стената, който не може да бъде сбъркан с никой друг.
Сякаш го подслушваше. Подслушваше да провери дали той е добре. Или, безпокоеше се Камп, за да може някой ден да каже възбудено на някое празненство, че и тя е преживяла случка с призрак, която надминава всички останали: да, да, онзи път, когато чула през кухненската стена как един мъж умира; онзи път, когато чула мъж да умира от уплаха.