„Татко — помисли си Уолтър. — Ами ако дойде татко?“
Примига и разбра, че е стигнал до средата на жилището си. Сенките на многобройните дъждовни капки танцуваха по неговия потник на „Гоблинските мародери“, Уолтър погледна надолу и видя, че е изтървал одеялото в краката си.
— Татко? — произнесе той. — Ти ли си призракът, от когото се боя?
„Та той едва общуваше с теб, докато беше жив!“
За Камп щеше да е изненада, ако узнае, че някъде в отвъдното баща му може да го търси.
И дали ще го познае, ако той дойде? И Харисън, и Джуди бяха погребани прави в гоблинското гробище, и то от много време насам. Не бе нужно въображение на художник, за да понесе видението на баща му в кухнята, полуразложен до черепа и костите, щръкнали под остри ъгли изпод кафявия му костюм на смъртник.
Може би това ще е големият шанс на родителя му да разиграе бащата педагог, като се завърне от гроба, за да поучи Уолтър да не си пропилява живота заради мании.
„Като мен ли искаш да свършиш, синко? Да отнесеш всичките си грижи в гроба?“
Камп закрачи между хладилника с прозрачната врата и запечатаните прозорци на стената. Пътьом едва не настъпи мечия капан.
— Татко — рече той. — Мамо. Моля ви, не идвайте да ме видите. Още не! Не съм неблагодарен. Обичам и двама ви. Просто не съм готов. Не мога да го понеса. Сърцето ми… Моето…
Погледна надолу по протежение на жилището си и видя, че одеялото му е свито на топка върху леглото.
Камп се хвана за гърдите.
Погледна към земята — там, където бе сигурен, че го е оставил за последно. И все пак беше крачил из жилището. Насам — натам. От единия край на апартамента до другия. Беше ли възможно на минаване да го е подбрал и оставил там?
Дълъг, гъргорещ стон се изтърколи от гърлото му и на Уолтър изведнъж му се припика.
— Нещо се крие под одеялото ми на моето легло — рече той.
Думите бяха твърде истински, твърде непосредствени и се наложи да покрие очите си с две ръце. Когато поразтвори едрите си пръсти, видя, че одеялото още си е там, на топка върху леглото.
„Давай… бутни го настрана.“
Но тази мисъл беше лоша. Подла. Уолтър можеше да мине през жилището си толкова, колкото и му стигаше храброст да дръпне одеялото настрана.
Дълго се взира в него, докато дъждът плющеше по стъклата. Точно както сърцето му се бъхтеше в ребрата.
Колко дълго вече мислеше за майка си и баща си? Откога беше свалил гарда? Бродеше из носталгични гори, минаваше под носталгични арки…
„Хайде, де, дръпни го това одеяло настрана.“
Най-сетне тръгна към леглото си и не помнеше да е вземал съзнателно решение за това. Когато палците на краката му допряха до основата от плексиглас, той се прегъна в кръста и посегна към ключа, който щеше да запали крушката, насочена към леглото му.
„Брой до три. Запали я и дръпни одеялото. Три…“
Камп усети хладния полъх на знанието, че го чака неизбежна смърт.
„Две…“
И как ли би могла да изглежда тя?
„Едно…“
Той дръпна назад одеялото и щракна ключа.
И изпищя.
Там имаше нещо. Маминият труп, полегнал по гръб. Татко по костюм от стоножки.
— ВЪН! — кресна Уолтър и замижа.
Но когато отвори очи, видя, че одеялото се бе нагънало в странни форми и това е всичко.
Навън, откъм коридора, дочу стъпки.
— Госпожо Дорис?
Може би бе тя. А можеше и да е нещо друго.
Камп се върна в леглото и издърпа плътно одеялото чак до носа си.
Дълго се взира навън, но не чак докато слънцето изгрее пак. Не, ни най-малко. Когато заспа, дъждът се изливаше по-силно, отколкото през цялата нощ, и гоблинското небе беше черно като някое пропуснато кьоше, където се спотайваше смъртта, снишена и подготвяща се за скок.
6
В два и петнайсет след полунощ най-близкият до леглото му будилник записука.
Камп се надигна с пъшкане. Огледа жилището си по цялото му протежение, докато разбра, че звукът идва от кутийката до него.
С дебел, насочен пръст той я загаси.
Тишина.
Пак беше време да прегледа записите.
Прекрачи отломките от бившите стени, седна пред телевизора и превъртя лентата един час назад. В началото на заснетите кадри се видя как крачи из апартамента. Потръпна, когато на екрана дръпна светлосиньото одеяло на леглото и изпищя.