После изгледа останалото на бързи обороти, сънено, и се надигна.
Но на половината път до кухнята свърна вдясно и застана до входната врата.
Вън имаше някой. Уолтър го чу.
Долепил ухо до дървото, той зачака да чуе звук. Не му отне много време и отчетливо долавяше нечие равномерно дишане в коридора.
— Мамо?
— Уолтър?
Щом чу името си, Камп подскочи. Отстъпи от вратата, вдигнал длани пред гърди.
— Не още, мамо! Не съм готов! Това ще ме убие! Ще умра от уплаха!
— Аз съм! Госпожа Дорис!
Камп разпозна гласа ѝ и отпусна ръце.
— Госпожо Дорис? Какво правите в коридора толкова късно през нощта?
— Неспокойно ми е. Като че и на вас също. Елате да пийнем, да ми попредадете малко история. В такава дъждовна нощ ще ми е полезно да се сближа отново с Гоблин, преди да бъде напълно отмит от лицето на земята.
Разбира се! История! Това беше тема, която можеше да отвлече ума на Камп от призраците. Смешно, нали?
— Идвам ей сега! — отвърна Камп. А после си каза: — Не е за вярване как пробуждането на гоблинските призраци ме кара да забравя своите собствени!
Беше следвал история в университета и после преподава по този предмет в гоблинската гимназия, като се справяше с крайно сложната задача да го направи увлекателен. По онова време учениците надигаха голям вой, за да попаднат в класа му. Забелязваха ентусиаста от цял коридор разстояние. Камп прекарваше толкова много време в четене за историята на града, че издателят на „Зеленият гоблин“, най-големият градски вестник, веднъж влезе в час при него да попита професор Камп дали не би могъл да изчете коректурите на статия за Първоначалните шейсет.
— Първоначалните шейсет — изрече Камп. И за пръв път от цяла нощ се усмихна. Отключи входната врата и излезе в коридора. Госпожа Дорис надничаше от апартамента си.
— Ще си обуете ли едни панталони? — попита го тя.
Уолтър погледна надолу. И видя, че още е по потник и долни гащи.
— А…
— Е, и да не ги сложите, на мен ми е все едно. Половината си живот прекарвам по хавлия.
Уолтър пак се усмихна. И заключи вратата си.
— Първоначалните шейсет — каза той.
Сега госпожа Дорис се усмихна.
— Една от любимите ми теми. Влезте да пийнем по едно вино, Уолтър. Да видим дали можем да приспим нашите призраци.
7
— Това е любимата ми част от историята на Гоблин — каза Уолтър, седнал на малката кухненска маса на госпожа Дорис.
— И на мен ми харесва.
— А защо будувате до толкова късно?
— Късно ли? Та то е рано! И какво да кажа? Чух ви да тършувате.
— Тършувах ли?
— Да, Уолтър, вие бяхте. Чух ви, дойдох, почуках и вие се отзовахте.
Камп като че остана доволен от отговора.
— И тъй — рече госпожа Дорис. — Първоначалните шейсет.
Камп отпи от виното.
— Те са били първите, влюбили се във всичките тия простотии — каза той и разпери ръка към отворените ѝ прозорци, през които проливният дъжд пръскаше вътре. — Все едно са били някаква разновидност на снежната чинка. Като… като…
— Дъждовни чинки.
Уолтър сви рамене.
— Това название отдавна ми убягваше. Но „дъждовни чинки“ става.
Те се чукнаха с чашите.
— Тази земя отдавна била вардена от индианско племе, което не че било толкова агресивно, по-скоро било непобедимо. Племе, управлявано от много силен мъж на име вожда Черната вода, който бил достатъчно грижлив да пази всичко това — той пак разпери ръка към прозореца — и достатъчно мъдър, та да откаже всякакви преговори с белия човек, и провъзгласил племенен закон да скалпират всеки, който се заседявал тук твърде дълго.
— Или приказвал твърде много.
— Точно така. За Черната вода от самото начало било очевидно, че белият човек мисли само за едно.
— За кражба.
— Точно така. Черната вода по характер бил от тия, които не рискуват. За него Гоблин, или земята, на която щял да възникне Гоблин, не била място да се заселва който и да било. Тази земя била свещена, а дъждът загатвал за велика духовна сила. Тази земя не била за обитаване, госпожо Дорис. Тя била за…
— Духовете.
Те се взряха един в друг над масичката. Камп погледна през рамо към многобройните кътчета и врати в апартамента на хазайката си.
— Да. За духовете.
И същевременно си пийнаха вино.
— Казват, че Черната вода се побъркал там, горе в Северните гори. Мълвата за вещица плъзнала бързо и съплеменниците му говорели тихо за нея, когато не бил наблизо. Как той я срещнал в онази гора и тя откраднала останките от разума му. Зърнали в погледа му бездна, когато излязъл от онези гори и когато обявил цял Гоблин за забранен за всякакви човешки същества. Това включвало и индианците. Години щели да минат, преди тук отново да стъпи човешки крак.