Госпожа Дорис се усмихна и очите ѝ се превърнаха в два млади прореза зад нейните очила с розови рамки.
— И тогава дошли Първоначалните шейсет — рече тя.
— Първите шейсет заселници — кимна Камп. — Пристигането на белите чудовища, от които Черната вода най-много се страхувал. От онези, които искали да останат. Отначало той и племето му наблюдавали отдалеко. Вождът наредил на всички им да чакат. И те чакали по блатистите брегове на Западните поля. Нека бледоликите сенки първо да се настанят. Нека се успокоят. А после?
— После? — попита госпожа Дорис, отново с широко отворени очи. Но тя беше чувала тази история много пъти.
— Е, случилото се след това е точка в историята на Гоблин, около която кипят горещи спорове, госпожо Дорис. Всяка книга ще ви каже нещо малко по-различно от другата.
— Но какво твърдите вие, че се е случило след това?
— Аз ли? Какво твърдя аз? — Камп се облегна назад на кухненския стол. Дървото отмъстително изскърца. — Склонен съм да вярвам в историята за една жена, съпруга и майка, тръгнала да върне кон, потрошил оградата и избягал. Тя го проследила чак до далечния южен проход към Северните гори, където се срещнала лице в лице със самия вожд Черната вода.
Госпожа Дорис потрепери и придърпа халата си.
— Безспорно се радвам, че не съм на нейното място през онзи ден.
— Действително. И преди да успее да каже „съседе“, тя била насечена на десетина парчета месо и хвърлена в коритото, в което вождът Черната вода хранел заблудилия се кон, който бил намерил само часове преди това. Черната вода така успешно успял да смаже и останалите заселници, че два месеца по-късно дошли двама мъже, изследователи, и записали в бележниците си, че откритата от тях земя е видяна за пръв път от човешки очи. Толкова прилежно били изтрити Първоначалните шейсет от лицето на земята.
Навън воят на полицейски сирени накара и Камп, и госпожа Дорис да станат от масата и да отидат до прозореца. Надолу по улица „Лилия“ бързо отминаха четири полицейски коли с въртящи се лампи в червено и синьо, които превръщаха всяка дъждовна капка в призма.
— Навън все едно е Коледа — рече госпожа Дорис.
— Не — рече Камп. — Не сме на Коледния път, а само на улица „Лилия“.
— Разкажете ми за Гибелния парк, Уолтър. Освен ако не ви се е приспало.
Уолтър се обърна и се вгледа в осемдесет и осем годишните ѝ очи. За пръв път през цялата нощ изпита смътното подозрение, че госпожа Дорис го е поканила с намерението да го успокои. Но тази мисъл бе мимолетна и изчезна още преди да успее да се задълбочи върху нея.
С вътрешния си взор видя табелата с историческа информация пред портата на Гибелния парк. Госпожа Дорис сигурно също се сети за нея.
ГИБЕЛНИЯТ ПАРК, КЪДЕТО ПОЛКОВНИК
УЕС ФАРАЛАЙН ИЗМАМИЛ
СИНА НА ВОЖДА ЧЕРНАТА ВОДА
С ДОГОВОР, ПОДПИСАН С ПРАХ
— Доста скоро и до други заселници и войници южно от Гоблин достигнала вестта за чудовищния индиански вожд, който не позволявал на никого да стъпи на мястото, където е сега любимият ни Гоблин — рече Камп, като продължаваше да оглежда мократа улица долу. — Двайсет и пет години били минали от идването на Първоначалните шейсет. Джордж Карол, когото, както знаете, изобразява едната от храстовите скулптури на Шърман, посрещащи хората на влизане в града ни днес, събрал няколкостотин мъже, жени, деца и кучета, за да го последват на север към една „неповторима земя“, която бил открил и където „неспирно валяло“. Не се боял от мълвата. Мисля, че може да е бил и по-луд и от Черната вода.
— Елате — рече госпожа Дорис. — Да седнем пак на масата. Твърде стара съм, че да слушам истории права.
Камп я последва обратно в кухнята.
— Тогава — продължи Камп — вождът Черната вода вече бил болен. Остарявал и се поболявал. Но това не значело, че е забравил как да пази земята си. Когато до него стигнала вестта, че група бели хора се опитват да се заселят отново на свещената му земя, Черната вода наредил на племето си първоначално да не ги закачат. Точно както постъпил и преди четвърт век. Но както знаете, Карол си падал малко…
— Камикадзе?
— Да. Камикадзе. Господи, направо можете да си го представите как скача с парашут право сред гнева на Черната вода, нали?
— Да, може.
— Групата на Карол живеела тук от три месеца, когато индианците изплували от „вълнистото пространство“, както го нарекло едно момче. Това винаги съм го обичал. Несъмнено е говорел за вълните, които всички така сме свикнали да виждаме, стените от дъжд, водни стени. Но това безспорно придава на сцената научнофантастична нотка, нали?