— Явно.
— По-късно същата нощ, опиянен от собствената си хитрост, Фаралайн най-глупашки се отзовал, когато почукали по палатката му. Невъоръжен, той се объркал, щом видял фенер да плава в тъмнината, както изглеждало. Помислил си, че може да е ангел, че обожаемият му Бог му праща поздравления. Нямало как да знае, че индианците се боядисали в черно като нощта и в крайна сметка възнамерявали да занесат на вожда си седемдесетте глави. Проляла се кръв.
Индианците били като материално проявление на мислите на Черната вода. Хаотични. Непобедими. Неудържими. Карол повел група жени и деца през покрайнините на клането, видял три светлини в далечината. С надеждата, че това е Фаралайн, се запътил към тях. Така и се оказало. Лицето на Фаралайн било изпънато върху индианския фенер и окачено на дървесен дънер. Три светлини. Две — от очите, и един мощен лъч от устата.
— Хитро. Бива си го това.
— Карол събрал оцелелите и сформирал първата импровизирана милиция в Гоблин. Нямало да се предаде. Все още не. Но не бил сигурен какво да прави след това. Никой не бил сигурен. И тогава в полето на Южен Шилинг един селскостопански работник на име Джон Филис скалъпил план, който щял да спаси групата на Карол, а всъщност и мястото, което щяло да се превърне в Гоблин, завинаги. Оцелелите заселници се престорили, че се евакуират. Разиграли фалшиво бягство. Признали се за победени, като си събрали покъщнината и потеглили на север. И след като се уверили, че индианците са ги видели как си заминават, те се скрили в Северните гори. Тъкмо в онези гори, които според легендата отнели разума на Черната вода четвърт век по-рано. Голямата гоблинска шир, покрита с крехки черни дървета, хиляди усукани стволове, природата в хаос и нямало ни път, ни просека, която да ги води.
— Кракът ми не е стъпвал в Северните гори.
— Там никой не навлиза по-навътре от сто крачки. Чувал съм, че край проходите могат да се видят кутии от бира. От тийнейджърите сигурно. Но дори и наперената младеж няма да навлезе по-навътре. Там, в тях, има вещица, не знаехте ли?
Камп се усмихна и госпожа Дорис сви рамене.
— Това е царството на Великите сови. Нека то си остане за тях, казвам аз.
— Без съмнение. И няма нужда да им го съсипваме.
— И успели ли те да излязат от горите с всичкия си? Сигурно не, щом са наши предци в края на краищата.
— Джон Филис, Джордж Карол и оцелелите офицери с най-висши чинове начертали своя курс на действие. Неспокойни люде от лагера можели да обхождат лъкатушещите пътеки, стига да са подсигурени с въже. Както когато спускат някого в океана, предполагам. Доброволци стояли на пост в началото на пътеките и ако искаш да навлезеш навътре, то поискваш въже, единия му край ти го връзват за кръста, а другия — за ръката на доброволеца. Ако някой дръпне мощно въжето, пращат мъже на проверка. Тези мъже също трябвало да бъдат вързани за доброволци.
— Чувам, че Великите сови можели да изядат цял човек. Това вярно ли е, Уолтър?
— Не знам. Но кой знае защо, ми се ще да вярвам, че могат.
Госпожа Дорис се усмихна.
— Това е, защото сте истински гоблинчанин. По-истински от всеки друг. Повечето само минаваме оттук, но на вас Гоблин ви е проникнал до мозъка на костите.
Уолтър се усмихна. Госпожа Дорис го беше казала като комплимент и той го бе приел като такъв.
— Болестта на Черната вода се утежнила. Хватката му над неговото племе отслабнала. Напредничавият му син, след като се доказал, като прогонил белите, пренебрегнал архаичните закони на баща си и най-накрая позволил на племето да заживее тук, на мястото, което щяло да стане Гоблин. Синът на Черната вода и индианците незабавно окупирали селцето, издигнато от заселниците. Били видели изселването на Карол със собствените си очи. Тази земя била честна плячка.
— И се отпуснали.
— Несъмнено. И тогава Карол дал команда. Точно шест месеца след деня, в който разиграли евакуацията, заселниците се завърнали, за да изгорят собственото си село, докато индианците спели в него. Майки палели къщите, за които сами се грижели преди половин година. Учителят метнал факла в училището. Карол намерил Черната вода и му разказал за случилото се. Вождът казал на Карол, че синът на Черната вода ще се завърне след смъртта си. Че ще донесе безгранично зло на всички, присъствали на завръщането му. После Карол оставил Черната вода сам край Западните поля и там вождът бавно умрял от глад, защото нямало кой да го гледа.
Камп си спомни и една друга небивалица, свързана с тази. Как, докато заселниците се криели, младо момиче убедило доброволец, че било достатъчно голямо да се разхожда само из гората. Как доброволецът овързал въжето около кръста на девойката и я пратил да върви. След като изминали четири часа и от нея нямало вест, доброволецът се изнервил. Дал знак на останалите войници и им споделил тревогата си. Те овързали въжета около кръста си и проследили дирята ѝ. Дванайсет мъже лъкатушели из онази невъзможна гора. Осветени от фенер, мъжете без съмнение се страхували и постоянно си припомняли наум мита за вещицата. Проследили въжето над половин миля, преди да намерят края му, окървавен и сдъвкан. Камп си спомни как един от дванайсетимата отишъл няколко крачки по-нататък и открил, огряно от меката светлина на фенера, момичето с гърди, опръскани в пурпур. Сякаш вълк я е ръфал откъм гърба или сърцето ѝ се е пръснало.