И при тази мисъл той се хвана за гърдите.
— Какво знаете за Джонатан Трахтънбройт? — попита госпожа Дорис.
— За Трахтънбройт? Сума ти неща знам. Но по мое мнение неговата история не е толкова интересна. Той в края на краищата не е бил гоблинчанин.
— Това е светотатство! — възкликна госпожа Дорис с усмивка. — По тези краища.
— Това е просто скромното ми мнение.
— А какво знаете за ключа на града? Мисля си, че човек като вас е редно да го притежава.
Камп сви рамене.
— Това е символична история. Когато хората разправят, че на ключа на града мястото му е в кметството и че историята на Гоблин пощурява, когато той не е там, те само се опитват да намерят оправдания, задето настоящето е толкова сбъркано. И както знаете, ключът е загубен от… От колко време стана вече? Боже, вече не знам! От години. Но това е глупаво. Знаете, че когато връчват на някого ключа на някой град, той не получава истински ключ, разбира се. Всичко това е изцяло символично. И да се предполага, че когато ключа го няма там, където уж му е мястото, то цялата история и всички призраци на Гоблин…
Камп се умълча. Още се държеше за гърдите.
— Уолтър — подзе госпожа Дорис и за втори път тази вечер мъжът се запита дали не го е поканила с намерението да го поразсее. Какво точно знаеше госпожа Дорис за личния живот на Уолтър?
— Да?
— Защо не отидете да си легнете? Бог знае кой от онези многобройни будилници ще записука. Сега можете да го изключите, преди да е започнал, и да се наспите.
Уолтър се взря продължително в очите ѝ.
— Влизали ли сте в жилището ми, госпожо Дорис?
Както го каза, в гласа му се долавяше неприкрито обвинение.
— Уолтър Камп, никога не бих влязла в апартамента ви без ваше позволение дори и за сто хиляди години.
— А тогава откъде знаете, че имам многобройни будилници?
Госпожа Дорис сви рамене. Камп не можеше да разгадае реакцията ѝ. Идеята някой да получи достъп до жилището му, означаваше, че всеки би могъл да го получи.
А следователно — и всяка твар може би.
— Жените ги знаят тези работи — каза тя, щом се изправи и поведе Уолтър към вратата. — А и освен това през тия тънки стени от апартамента ви се носи такъв грохот, че все едно там бушува кървава битка.
8
— Уооооолтър?
Камп се надигна в леглото. Пот се стичаше и по двете му бузи. Сънува госпожа Дорис в жилището си. Само че тя беше мъртва като майка му и баща му и сбръчканата ѝ плът се бе свлякла до китките, до раменете, до глезените, оголила кости, които досущ приличаха на дънерите на чворестите дървета в Северните гори. Сякаш вече нямаше сили да носи собствената си кожа и сега тя се диплеше по краката ѝ като гети, които ѝ бяха големи, свлечена бе като пухкави шалове по тялото.
— Уооооолтър!
Гласът беше на госпожа Дорис, без съмнение, и го викаше от коридора. Но макар и Камп да го знаеше, нямаше как да не се запита дали пък тя не е вътре.
Огледа жилището си по дължина, а пред вътрешния му взор осемдесет и осем годишната жена все още бавно ситнеше към леглото му. Какво казваше тя?
„Разбира се, че съм влизала в жилището ви, аз непрекъснато съм тук. И си намерих скривалище, Уолтър, скривалище, от което да изскоча; скривалище, от което да ви уплаша до смърт…“
БАМ, БАМ!
Тя чукаше по вратата.
— Госпожо Дорис! — подвикна Камп. — Добре ли сте?
— Тъкмо това дойдох да ви попитам аз, Уолтър. Вие добре ли сте?
— Аз ли?
— Чух ви да пищите. Кошмар ли сънувахте?
Камп посегна към гърлото си, сякаш за да изнамери доказателство за писък.
Дали бе извикал? Със сигурност сънуваше лош сън.
Свали крака от плексигласовото си легло и стъпи здраво с огромните си ходила на хладния дъсчен паркет. Пак буден. А колко време бе минало от момента, когато с госпожа Дорис си говореха в съседния апартамент на тема история? Погледна часовниците.