Три и двайсет и пет след полунощ, което означаваше, че някак е проспал един будилник.
„Бог знае кой от ония многобройни будилници ще записука.“
Госпожа Дорис го беше казала. Не в шантавия му сън, а когато си тръгваше от апартамента ѝ само преди часове.
Изпищял ли беше?
— Не… не… добре съм — подвикна той. — Тоест да… Сънувах кошмар. Благодаря ви, госпожо Дорис. Благодаря. Лека нощ!
Представи си я навън в коридора как пъха в джоба си ключа от неговото жилище.
Влизала ли е тук? Толкова ли лесно беше някой, който и да е, да влезе?
Камп стана и бързо се придвижи до вратата. Застана на четири крака и надникна през шпионката на височината на глезените, която сам бе монтирал точно преди две седмици.
Видя чифт тъмни боси ходила бавно да излизат от полезрението му.
— ОХ!
Камп се сви и тупна по задник, с лице към залостената врата.
Това кой беше? ТОВА КОЙ БЕШЕ?
— Уоооолтър?
Пак госпожа Дорис. Отвън в коридора.
— Госпожо Дорис! Прибирайте се у вас! Там, навън в коридора, при вас, има нещо!
Тихо. Тя като че проверяваше. Или като че съществото с тъмни боси ходила ѝ е запушило устата.
Като едвам си поемаше дъх, Камп зачака тя да каже нещо, каквото и да било. После пак застана на четири крака и побърза да надникне през шпионката.
Само чифт жълти чехли.
— Тук отвън няма никого, Уолтър. Никого освен мен.
Името Черна вода мина през ума на Камп. Онези тъмни боси ходила притежаваха сила. Силата на мъж, изхранвал се от земята, на когото въобще не му трябваха обувки.
— Губиш си разума — рече Камп.
— Какво, Уолтър?
— Нищо, госпожо Дорис! Сънувах лош сън! Съжалявам. Сигурно е от виното.
Госпожа Дорис въздъхна зад вратата.
Видя през шпионката как тя се обръща и изчезва по-надолу по коридора. Остана така, гледаше и чакаше някакъв знак за боси индиански крака.
После се усмихна и от него се изтръгна смях — сърдечен, гръмогласен смях, който прозвуча така, все едно някой имитира Джуди Камп като душата на компанията.
Като не спираше да се киска, той се обърна и седна гърбом към вратата. Огледа жилището си по цялото му протежение и видя голямото си легло, осветено от увисналите светлинни гирлянди.
„Изпищял ли съм? Кога съм се събудил?“
Опита се да си спомни. За него беше важно. Защото, ако не е изпищял, какво бе чула госпожа Дорис?
— Историята на Гоблин — рече Камп. — И двамата ни е изнервила.
Но макар и да му действаше успокоително да го казва, Камп не можеше да бъде сигурен дали е истина.
Той бързо се изправи на крака.
„Какво точно бе чула тя?“
Сега започваше да се поти. Представяше си писъците на Първоначалните шейсет на същата тази земя, върху която бе построено жилището му.
Гоблин.
„Вие сте истински гоблинчанин. По-истински от всеки друг. Повечето само минаваме оттук, но на вас Гоблин ви се е просмукал и в мозъка на костите.“
Госпожа Дорис го беше казала. А какво точно имаше предвид?
В стаята му записука будилник. Той хлъцна и пак залитна към вратата, като се държеше с ръка за гърдите.
Изтъркаля се по коридора до леглото си.
Часовникът показваше три и четирийсет и пет след полунощ.
Той ли го беше нагласил? Не можеше да си спомни. Но ако не е той, то кой?
— Госпожо Дорис? — подвикна.
От тази мисъл го полазиха ледени тръпки. Хазайката му, каквато беше в неговия сън, разнасяща надиплените си една връз друга гънки от плът, сменя кога да му звънят будилниците, трие му записите от камерите, добавя ъгли и вратички към жилището му.
— Престани! — скастри се той. — Тя никога не би го направила.
Но ако не е тя, то кой?
„За Черната вода — беше казал на госпожа Дорис, докато си пийваха вино — Гоблин не бил място да се заселва който и да било. Тази земя била свещена, а дъждът загатвал за велика духовна сила. Тази земя не била за обитаване, госпожо Дорис. Тя била за…“
„За духовете.“
Камп надзърна към кухнята. Огледа подробно жилището си.
Имаше ли нещо тук вътре при него… в момента?
Усети първото изтръпване от обземащата го паника.
Ако там имаше нещо, ако нещо бе пренастроило будилниците му, сега му беше времето то да се покаже. Беше сигурен в това също толкова, колкото и в правописа на името Джордж Карол. Усещаше как въздушното налягане в жилището му се изменя и отваря място за още някого, и нещо се намъква в царството на Камп. Нещо, което има нужда да се покаже.