— Не съм готов! — изпищя той, а после затисна с длан устата си. Последното, което искаше, беше госпожа Дорис пак да дойде.
Нямаше мърдане, стърчеше там като Шърманова скулптура от храст на самия себе си. Стоеше там като горилата Юла в гоблинския зоопарк. Но Юла беше силна. А той се чувстваше безпомощен.
Помисли за сърцето си. Този ненадежден мускул, не по-голям от юмрука му, който пулсираше колебливо и в крайна сметка подкрепата му бе измамна. О, сърце! Кажи ми… Ще можеш ли да издържиш? Деня, в който призракът се покаже… как ли ще го понесеш?
Пристъпи до телевизора и върна записа. Видя се на четири крака до входната врата. Видя се и в леглото.
Видя се и как пищи.
Ах, ти, копеле!
Размаха победоносно юмрук и си позволи още една съвсем оправдана усмивка. И все пак, колкото и да си бе отдъхнал, разбираше, че усмивката, родена от облекчение, е съвсем различна от онази, изкована в радост.
И все пак беше изпищял. И госпожа Дорис го беше поканила у тях тази нощ, защото, както каза тя, жените ги знаят тези работи. Особено жена, която живее в съседния апартамент и чува всичко през тънките стени. Тази вечер госпожа Дорис се беше проявила като приятел. Правеше му компания, почерпи го с вино. Даде му възможност да говори продължително на обожавани от него теми.
Гоблин. Историята. Силата на Черната вода и жестокото коварство на Джордж Карол и Уес Фаралайн.
— Нямало е индиански вожд в коридора — заяви той, докато превърташе записа още по-назад. — Просто… тази вечер това се е просмукало и в мозъка на костите ти.
Видя се как излиза, а после се връща в жилището си и пак излиза, а после крачи, буди се, спи, буди се, спи.
Щом се видя да наглася будилниците, преди да си легне, натисна паузата. Спря кадъра точно когато ръката му се вдигна от въпросния часовник.
Цифрите показваха три и четирийсет и пет след полунощ.
В края на краищата беше го нагласил той.
Камп въздъхна.
После стана от монитора, прекрачи отломките от гипсокартон и се строполи изтощен на леглото си.
9
Но не заспа. Вместо това се наслаждаваше, доколкото дълго можа, на хладните дъждовни вълни на подобрението — беше оцелял до толкова късно през нощта, без да умре, без да се предаде, без да издъхне от уплаха.
10
За пръв път от много дни Камп се почувства зрял човек, способен да каже на децата „Няма такова нещо като призраци“.
НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ КАКВО ИМА ТАМ,
ПОД ЛЕГЛОТО! ТАТКО Е ТУК!
Вярвайте на татко.
Още един будилник записука.
Камп, обзет от новото си настроение, просто се претърколи настрана, придърпа чаршафа, запали крушката, погледна под леглото, изключи будилника и пак се превъртя по гръб. Надали му струва повече усилия от това да включи или да изключи климатика.
Погледът му се плъзна от малкия монитор, свързан с видео микспулта, към купчинка дрехи на дъното на шкафа без врати. Нагоре към тавана, после нагоре-надолу по стените. Погледна нощното си шкафче. Четири еднакви будилника, купени от „Транзистор Планет“ в центъра. Камп надникна над леглото. На полицата на нощното шкафче стоеше наградата от щатския шампионат по дебати — златна жена, която държеше старовремски микрофон. Камп ръководеше отбора на гоблинската гимназия, единствения, печелил щатско първенство. Снимаха го за „Зеленият Гоблин“.
Историята на собствения му живот никога не го бе запленявала така, както любимият му град, градът, просмукал се в мозъка на костите му, но днес тя заискри, днес се разгоря в пламък.
Беше минал от подреждането на книгите по рафтовете в библиотеката към преподаване на история в гимназията, както сега му се струваше, за броени минути. После беше напуснал. Не можеше да изтъкне никаква реална причина за това. Хлапетата го обичаха. Той привнасяше промяна, това се виждаше, и все пак… напусна. Също както и съда, патологията, библиотеката, търговската камара. Господин Община. Беше поработил дори в болницата „Карол“. Там се срещна случайно с бившия си шеф Донър, директора на гимназията. Донър, със закопчан с велкро маншет, пристегнал ръката му, попита Камп дали би искал да се върне в гоблинската гимназия. Да преподава история. Пак да подготвя отбора по дебати. Беше казал на Донър, че щял да си помисли.
„Обаче не си помисли — рече си Камп. — Изобщо не си помисли.“
Стана от леглото и отиде до прозореца. Валеше, и то заплашително.
Сложи ръка на стъклото. Донякъде му се искаше прозорецът да се отвори. Щеше да подаде глава навън и да остави най-аморфната гоблинска забележителност така да го измокри, че да проникне чак в душата му.