— Каръл, имам нужда от твоята помощ. Кажи ми как се справи с това. Как успя да заспиш в стаята си онази нощ? Кажи ми. Защо не те е страх да умреш от уплаха?
— Заради мама ли е това, Уолтър?
— Какво? Не.
— Тогава какво има, ебати? Призрак ли видя тази нощ?
Сърцето му заби гръмотевично. Звучеше като стъпките на гневно племе.
— Каръл, не го казвай! Моля те, само ми кажи как го направи. Онази нощ ти си заспала моментално!
— Никога не съм виждала призрак, Уолтър. — В спалнята му записука будилник. По бузата му се стече капка пот. — Сигурно съм се опитвала да те уплаша. Така правят каките.
— Не е възможно! — възкликна той, като се опитваше да запази спокойствие. — И виж, затова имам нужда от твоята помощ.
— Никога не съм виждала призрак, Уолтър. Имай ми вяра. Сигурна съм, че ако бях, щях да го запомня. Пак прекаляваш с четенето на история. Гоблин… ти се е просмукал в мозъка на костите, човече.
Още един будилник записука.
— Какво каза?
— Какъв е целият този шум, мама му стара? Уолтър, хайде обади ми се утре, а?
Камп пак погледна към леглото си. Будилниците звучаха като крясъци на племе, което идва за бледоликите сенки, дето не вярват в призраци, не им стига умът да ги усетят.
— Каръл — каза той разтреперен. — Трябва да узная тайната тук. Трябва да узная как си се справила. Аз…
— Опитвах се да те уплаша, Уолтър! Така правят каките!
— Но това е безумие. Всички вие сте виждали призраци.
— Кои всички? Мама? Татко? Дейвид? Никой не е виждал никакви призраци, Уолтър. Ние си разказваме истории. Като всяко друго нормално човешко същество. Ти добре ли си?
И трети будилник записука.
Уолтър се взря в леглото си. Беше ли нагласил три от тях да звънят толкова начесто?
Понадигна се от дивана и се наведе напред. Под леглото ли имаше нещо?
— Уолтър?
Да. Имаше. Със сигурност имаше нещо под леглото му. Нещо, дето не му е там мястото.
— Уолтър?
Той затвори телефона.
Изправи се. Будилниците писукаха заедно, фалшиво, оглушително.
— НИЙП-НИЙП-НИЙП!
Чу стъпки в коридора. Тръгна към леглото си.
Сети се за сина на Черната вода. Помисли си колко ли се е разгневил, когато е извадил онзи договор от торбата си и е видял как името на белия вече го няма там.
Скочи върху прозрачния матрак. На колене. Награби електрическия ключ.
— Тази земя не е място за човеци! — извика за кураж, преди да зърне онова под леглото. — Тази земя е…
Щракна ключа и обля леглото в светлина.
Дръпна одеялото настрана.
— Ааа! — извика.
И пак върна одеялото на мястото му.
Угаси лампата.
Там имаше нещо. Нещо.
— Аз не само защитавам племето си! — нададе вой. — Защитавам и вас, бледолики сенки, от същите тези нечестиви духове!
И пак натисна ключа и дръпна настрана одеялото.
И после пак.
И пак.
И под себе си, през леглото от плексиглас, Камп видя насреща си втренчено в него лице.
Покри леглото си, загаси лампата. После махна одеялото и пак я запали.
И пак.
И пак.
Да, лице, втренчено в него.
Приличаше ли на… Мамо?
Боже мой!
ПРИСВЯТКВАНЕ!
„Лицето му е същото като на мама…“
(Щракни го, върни го, щракни го, върни го…)
ПРИСВЯТКВАНЕ!
— Уооооолтър?
Глас… зад гърба му.
— Мамо! — извика Уолтър, като присвяткваше с лампата и я гасеше и пак, и пак.
Но не беше мама. Не. Нямаше как да бъде. Защото мама никога не си бе рисувала по лицето бойна украса. Мама никога не бе приличала на индиански вожд, умиращ сред Западните поля, без да има кой да се погрижи за него.
ПРИСВЯТКВАНЕ!
Надигна се. Изправи гръб. Все тъй на колене, той дърпаше одеялото настрана и пак го връщаше.
— Мамо, това не си ти! Това е… това е…
Сега дишаше страшно тежко, вените изпъкнаха по челото му, нестройното пищене на будилниците и великият гоблински дъжд трещяха край него.
И името му също. Името му, изричано от глас, стар като Гоблин.
— Уоооооолтър?
— ТОВА Е ЧЕРНАТА ВОДА! — кресна Камп. — КРИЕ СЕ ПОД ЛЕГЛОТО МИ!
Камп нададе вой и лицето на индианския вожд нададе вой в отговор.
А после усети как нещо го дърпа под гърлото. Очите му се облещиха.
Той изтърва електрическия ключ. И се хвана за гърдите.
— Господи! Това се случва. Умирам! Умирам от уплаха!
Катурна се напред на леглото, все тъй стиснал одеялото.
„Видях го — помисли си той, както му се стори, с облекчение. — Видях го…“