Усмихна се. Докато някои мъже се плашеха от остаряването, за Нийл цифрата шейсет означаваше много. Напомняше за Първоначалните шейсет заселници в Гоблин (и ах, какво ли не би дал Нийл поне за фалангата на нечий пръст от тях!), но имаше и по-важно значение.
— Всяка година от живота му — рече тя на себе си — е поредната година на неговия триумф.
Все едно, като е признат ловец, досега бе успявал да избегне най-великия ловец от всички — Смъртта.
— Госпожо Наш!
Тя се обърна и видя готвач, хванал един одран заек за ушите.
— На яхния — рече тя. И отново се замисли за подготовката, осъществена от съпруга ѝ, за труда, който бе положил за този ден.
Седмица по-рано Нийл събра своя тесен кръг, най-старите и най-мъдрите си ловни другари, и им предложи сами да подсигурят с лов месото за празненството. Роджър Флечър беше там. Харви Бътънбък и Сол Стайн също.
— Как, по дяволите, ще успеем да го свършим това? — попита Харви. Той си падаше практичен.
Но Барбара познаваше Нийл по-добре. И отговорът му не бе изненада.
— Животните вече идват насам — рече той. — И като пристигнат тук, ще търчат на свобода из имота.
В клетки. Затворени. И все пак това си беше… лов.
Барбара гледаше как Нийл раздаде кожени якета на поканените от него петнайсет ловци.
— Забележете нашивките — рече им той.
На дясното рамо на всяко яке бе пришита емблема О-60. Някои като Сол си помислиха, че това се отнася до скоростта, с която караше Нийл, надуваше от нула до шейсет мили в час всеки един ден от неговите шейсет години. Но повечето други знаеха какво означава.
Ловуването беше елементарно. Дивечът нямаше къде да се дене. И въпреки благоприятния шанс мъжете изпитаха тръпка, каквато никога досега ловът не им бе носил. Непосредствените многобройни убийства. Едно след друго. Скоростни. И многократни.
Облекчение.
Всички освен самия Нийл, който взе мощно участие в началото, но рано загуби интерес, когато спря да огледа едно особено разкривено дърво в двора си. Дърво, наподобяващо стволовете в непроходимия масив на Северните гори.
Сети се за Великите сови. И щом се замисли за тях, вече не можеше да се спре.
Застрашени или не, майната ѝ на закрилата — Нийл Неш би дал всичко, за да може да се изфука с един от свещените недосегаеми зверове на Гоблин в хангара си.
Никой никога не бе ловувал Велика сова. Никой никога не бе притежавал подобна наглост. Ако легендата за вещицата от Северните гори не можеше да те спре, то гоблинската полиция със сигурност щеше да го направи.
И все пак, втренчен във витите клони и кривия ствол, който приличаше на въпросителна, изригнала от тревата, Нийл си представи звяра, един-единствен, под стъклена витрина тук, у дома.
Дори и тогава, седем дни преди празненството за шейсетия му рожден ден, докато Барбара съставяше списъци на гостите, а прислугата подготвяше многобройните пиршества, докато Харви трепеше наред, а Сол гърмеше по змии, докато гласовете на тесния им кръг се издигаха към гоблинското небе в радостен синхрон и възклицаваха в истеричен възторг от лова, Нийл си мислеше за единственото животно, което не му бе позволено да притежава.
4
В десет часа и седемнайсет минути, когато купонът вече се беше развихрил, един напушен мъж се обърна към една пияна жена и попита:
— Наш днес ли навършва шейсет? Или ги навършва утре?
Жената, подпряла се на стената на коридора, примижала, за да вижда мъжа сред цветната въртележка от светлинки, надвика музиката:
— Партито е тази вечер! В момента сме на купона!
— Е да, де, но… дали той навършва шейсет преди или след като удари полунощ?
Тогава жената се разсмя и без да иска, си нахака носа в стената.
Навън на никого не му пукаше, че вали. Все едно семейство Наш бяха уредили и това. Нали всичките бяха гоблинчани, силният дъжд надали беше нещо, от което да хукнеш да бягаш. И колкото повече гости пиеха и пушеха, и колкото повече хапове гълтаха, толкова по-яростно се лееше този особено жесток дъжд.
— Коронация! — провикна се някой, преди да насочи своя пистолет тромба към собствената си глава и той да избибипка.
— И небето купонясва — каза друг.
Но имаше и такива, които се тревожеха.
— Прекалено е — каза един мъж.
— Прекалено невъздържано — рече друг.
— Небето знае — рекоха още неколцина.
И тези гласове се изгубиха сред навалицата на празненството. Банкери разговаряха с помощник-келнери. Служители от висшето ръководство пееха песни с таксиметрови шофьори. Хора, облечени в костюми на сови, надуваха тромби, вместо да надават птичи викове. Редици от хора разговаряха край шатрите с месото. Гостите играеха на разни игри и стреляха със стрели по бали сено. Насърчаваха хората да замерят с чаши и чинии грамадно дървено табло, монтирано над изкоп. Мъже с жени, мъже с мъже, жени с жени се промъкваха сред вечнозелените дървета да правят онова, което се прави на тъмно. Танцувална, ритмична музика, която много вървеше да слушаш надрусан, гърмеше от сцената, където свиреха „Юлите“, гоблинската банда. Музиката се носеше сред дърветата, кръжеше из целия имот и нахлуваше през всеки отворен прозорец на къщата.