И всеки път, когато Нийл наричаше себе си така, образът на Трахтънбройт трептеше в ума му като призрак.
„Тц-тц — сякаш казваше той. — Защото Великата сова я открих аз.“
Нийл така и не можеше да се отърве от собственическото чувство в лова. Той искаше да има и да притежава. Да препарира и да се фука. Но Джонатан Трахтънбройт развъждаше, хранеше и после пускаше на свобода. Това улесняваше гоблинчани да викат за Трахтънбройт.
Трахтънбройт, ловецът с чувство.
Точният ловец.
Ловецът джентълмен — за всички.
Дори и гоблинските историци не можеха да бъдат сигурни кога шотландецът е пристигнал за пръв път в града, макар и да се знаеше, че се е засякъл с Джордж Карол, когато последният вече го напускал. Той бил саможивец, странен и необщителен непознат, вечно облечен с червено сако от кадифе, който кротко изучавал котки и зайци, кучета и катерици. Онова, което със сигурност се знаело, било, че след шест месеца изучаване на животните, които имали Гоблин за свой дом, той застанал пред преградения проход към прословутите Северни гори, от които всички се бояли. Табела, поставена напреки на пътя, гласяла:
ОПАСНА ГОРА
Запитал се какво ли може да вирее в нея.
Щом се върнал в града, той избирателно, под сурдинка взел да подпитва за „опасната гора“ и кой може да му разкаже повече за нея. Но никой не можел да удовлетвори любопитството му на ловец, защото никой никога не бил припарвал в нея.
Било незаконно, казваха.
Но защо?
Разказали му легендата за вещицата, обитавала тези гори. Вещица, която можела да ти раздуе сърцето с разказ, с шепот и то да се пръсне в гърдите ти. Разказали му за лудостта на вожда Черната вода и как тя била изкована сред онези разкривени дървета.
Но Трахтънбройт бил на първо място учен. И макар и да обичал истории от такъв характер, нямало да се остави те да осуетят проучванията му. Попитал с кого може да говори, за да наруши правилото за влизането. Насочили го към Джордж Карол. По това време Карол бил вече над осемдесетгодишен и когато Трахтънбройт с момчешката си физиономия му се представил, Карол се разсмял.
— Знам защо си дошъл — рекъл той.
— Защо?
— Ти си мъжът, вманиачен по животните.
— Да.
— И се питаш какво ли живее, какво ли се въди, какво ли мре в Северните гори.
— Да.
— И искаш да ме питаш може ли да нарушиш гоблинския закон и да влезеш там.
— Да.
— Смея да твърдя — изрекъл Карол прочутото си изречение пред младия ловец, — че тя, твоята смърт, си зависи от теб.
Карол от първа ръка знаел колко е лесно да се загубиш сред тази гора. Вътре в нея нямало никаква логика. Нямало образец за следване, нито шифър за разгадаване. В Северните гори можело да се разхождаш уж по равното, както ти се струва, а после да се запъхтиш и да откриеш, че се изкачваш по нанагорнище. Там нещата били други… природните закони не се спазвали. Не съществували карти, защото никого не допускали да влезе там.
— Ще ми кажете ли — рекъл Трахтънбройт, успокоен от разрешението, дадено му от Карол — доколко навътре мога да вляза, без да се загубя?
После Трахтънбройт свалил кадифеното си сако и изслушал обясненията на осемдесетгодишния Карол за системата с въжетата, която използвали толкова отдавна, докато разигравали лъжливата евакуация, за да надхитрят сина на Черната вода, и още много други обяснения.
Разказите за вещицата и за пръсващите се сърца не засягали шотландеца, но при все това усетил парене в гърдите.
Точно това той нарекъл прицел.
Цел, посока, намерение.
Прицел.
Дума, за която Нийл Наш щеше да се сеща всеки път, щом се прицели с пушка; всеки път, когато добавял фалшиви тухли към постамента, крепящ титлата му на най-добър ловец в историята на Гоблин.
Дори и на рождения му ден.
8
— Да гръмнем нещо!
Наш се бил развихрил. Както и целият купон. Постоянно се бъбрело, постоянно се влизало и излизало. Движението на тълпата. Сякаш къщата и околностите ѝ (включително конюшнята и хангарът) били жив организъм, който се опитвал да излети от тревата и да се зарее нататък, където се раждал дъждът. Наш бил ключова част от всичко това. Но мотивацията му била най-разнообразна. Совите дебнели, накацали по разкривените клони на най-дълбоките му желания, и хвърляли сенки върху празненството. И докато залитал, крачейки през тълпата, на някои гости той изглеждал различен — някои, които го познавали, и онези, които познавали погледа на хищника, обзет от внезапна жажда за конкретна плячка. Опитвал се да се впише. Влизал в разговори и излизал от тях, често грабвал напосоки по някоя недопита чаша и изливал остатъка в гърлото си.