Трудно било да различи черните ѝ очи в мрака, но червените ириси нямало как да ги сбъркаш.
— Здравей — рекъл Трахтънбройт. — Мили ми, скъпи приятелю.
Совата избухукала.
— А — рекъл Трахтънбройт и допрял ръка до гърдите си. Разсмял се. За подобно величествено създание гласът несъмнено бил груб. Крясъкът му много приличал на звука от рог.
Трахтънбройт запристъпвал напред, като се подготвял да вкара птицата в клетката. Но движението му внезапно секнало. Нещо се въртяло около черната птица.
За смайване на Трахтънбройт той видял, че това била друга сова. А после още една. И още една.
По време на пътешествията си, докато търсел място, което нямало вероятност да бъде съсипано от човешки допир, шотландецът действително размишлявал върху идеята птиците да са повече от една. Но така, както му се представили онази нощ в лимоновата горичка, Трахтънбройт просто нямало как да не се зачуди дали и те на свой ред не усещат сродство с него.
Имаше ли и още?
Щял да погледне.
Но силен звук от вътрешността на къщата го накарал да пусне клетката и да се завтече към задния вход. Рижия не се виждал никакъв. Той се шмугнал обратно вътре и се метнал на дивана точно когато вратата на спалнята отново се отворила.
— А… — изсумтял Рижия. Дошъл при Трахтънбройт на кушетката и го боднал със силните си дебели пръсти.
— Пиян си, а? — попитал той.
Трахтънбройт изпъшкал.
— Гадно ти е, а?
Трахтънбройт изхъркал.
Рижия се разсмял.
— Спиш, значи!
После подритнал отпуснатото тяло на Трахтънбройт и се изтъркалял обратно по коридора при сестрата под наем.
Трахтънбройт отново скочил от кушетката. Кадифеното му сако изобщо не ставало за носене, а хълбокът го смъдял от ритника.
Но навън имало четири от най-прекрасните птици, които бил виждал някога, и трябвало да ги натовари на каретата.
И го обзел дълбок страх, когато отишъл при дървото и там нямало никой.
— Къде сте? — провикнал се той. Гласът му сякаш отекнал в мъглата и достигнал до всяко дърво в горичката. — Върнете се!
Понечил да пристъпи по-нататък и усетил нещо силно до върховете на обувките си. Погледнал надолу и видял три от грамадните сови, сбутани една в друга в клетката. Четвъртата била кацнала върху нея.
— Вие искате да дойдете с мен — рекъл той. Погледнал през рамо към къщата. Мъглата почти изцяло затулвала задния вход.
— Щом сте способни да разберете, че съм дошъл тук, за да ви помогна, на какво ли още може да сте способни? — рекъл той на совите.
Четвъртата сова изпърхала над клетката и кацнала на рамото на Трахтънбройт. Шотландецът нямало как да знае, че точно в тази поза, с птицата и кадифеното сако, един ден ще го претворят в грамадна статуя от храсти, втория шедьовър на Уейн Шърман, застанал на стража на входа на Гоблин.
Вдигнал клетката и я пренесъл обратно през къщата и навън до каретата. Щом настанил птиците вътре, разбрал колко близо е до това да ги откара в светилище, където ни мъж, ни жена не ще се опита да нахлуе.
Един глас зад гърба му разтърсил неговия покой.
— Тръгваме ли?
Лула стояла в тъмното полуоблечена.
— Да.
После отстъпил настрана и Лула за пръв път видяла птиците.
— А тези какви са?
— Тези — отвърнал Трахтънбройт — са за църквата. Наричаме ги… живи гаргойли.
— Е… — рекла тя потресена, ала доволна. — Де да знаех, че тая вечер ми плаща църквата, можеше да не съм чак толкова дискретна.
Тази нощ, сам в жилището си, Трахтънбройт за пръв път разгледал своите сови. И там им дал име.
Нийл Наш винаги се изпълваше със завист при тази част от разказа. Мигът, когато Трахтънбройт открил каква ярост са способни да проявяват безценните му създания.
Шотландецът си водел бележки и ги наблюдавал на пианото, когато и четирите се нахвърлили върху нещо в ъгъла на стаята. Клюновете им тракали като касапски ножове, точени един в друг, със свистенето на остра стомана. Когато совите приключили, пак извърнали големите си очи към него и той добре видял купчинката от козина и кости зад тях.
— Олеле! — възкликнал Трахтънбройт. — Току-що ми изядохте котарака.
На другата сутрин натоварил и четирите на кораб в чифт телени клетки, по две във всяка. Натоварил на кораба и прасе — пътешествието до Америка щяло да е дълго, а неговите хищни птици несъмнено щели да огладнеят. По време на пътуването през Атлантика Трахтънбройт се чувствал така, сякаш е започнал делото на живота си. Не изпитвал съчувствие, когато се разчувало, че домашните любимци на разни хора изчезвали.