На светлината на таванските лампи животните изглеждаха като живи.
За миг му се стори, че земята под него става хлъзгава. Сякаш се разтваряше гроб, зейнал сред гоблинското гробище, място колкото Нийл да пропадне надолу и да бъде погребан прав за вечни времена.
Може би изпадаше в немилост. Но това не го тревожеше. Стига пътьом да уловеше сова.
11
Когато Нийл намери Роджър (в гаража сред облак дим, гъст като изгорели газове, пушеха джойнт с един готвач от любимия ресторант на Барбара и един адвокат, дето навремето беше отървал Нийл, когато го закъса), купонът вече беше излязъл от контрол като петролен разлив. Вече нямаше как Нийл да се отдели. Купонът беше една потна и кипяща маса, гърчеше се и се извиваше и си пееше песента. С Барбара бяха поканили не хиляда души, а неуправляемо същество на име Купон. Ако това не беше лицето на Роджър Флечър (а на него адски дълго време му се струваше, че не е), то значи бе просто поредната част от чудовището. Но това, че видя толкова зор да намери най-стария си другар по лов, го и утеши. Облакът от тела можеше да им осигури прикритие, докато се измъкват.
— Роджър! — провикна се той, за да надвика психеделичната врява. — Намери Харви и Сол. Среща зад изложбената зала.
Роджър, напушен като идиот, се усмихна.
— Какво става, Нийл?
— Няма значение какво става. Четиримата ще си направим кефа.
Вече си беше получил тортата. Беше отворил подаръка на Барбара. Показал се беше. Последното, за което щяха да си мислят хората, е къде е Нийл Наш.
А Барбара… Барбара разбираше импулсивността по-добре от всеки.
След няма и десет минути Нийл седеше зад волана на своя ягуар, паркиран зад хангара, почукваше с пръсти по кормилото в такт с безшумен ритъм и чакаше приятелите си.
— Ловен купон — рече той. — Така му се казва в такава нощ. Така му се казва, когато купонът тръгне на лов.
12
— Не може да се махнеш от собствения си купон — рече Харви, цял мокър и щастлив.
Четиримата мъже седяха в спрелия ягуар. Роджър издуха дим през едва открехнатия прозорец.
Нийл се прокашля.
— Знаете ли какво наистина ми се ще да направя за рождения си ден?
— Искаш да отидеш на лов — рече Сол.
— Искам да отида на лов.
В колата се надигна предпазлива възбуда — честта да си част от най-тесния кръг на Нийл Наш, винаги бе придружена от притаен дъх.
— Разбира се, Нийл — рече Харви. — Къде искаш да отидем?
— В Западните поля — отвърна той. — Дайте да си гръмнем един елен. Фазан. Нещо, дето мога да си го отнеса вкъщи, това-онова. Птица за рождения ден. Можем да се върнем след час. Той, купонът, ще си тече. По дяволите… той сигурно още ще си тече и утре.
— Тъй то — рече Роджър. — Аз съм навит, гърмян заек съм аз.
— Недей да приказваш така да не взема да те гръмна — каза Нийл.
После запали колата.
Роджър, Харви и Сол бяха ходили с Нийл в Африка. Бяха проследявали слонове и леопарди. Бяха си кумували на сватбите. Познаваха го също тъй добре, както и всеки. И все пак никой не спомена странния маршрут, по който той пое към Западните поля.
Може би избягваше гоблинската полиция.
Докато се друсаха по черни пътища, пияният Харви си представяше как може да изненадат някое хлапе, на което за пръв път му правят чекия, и изведнъж четирима шейсетгодишни се изсипват от един ягуар и търсят да застрелят първото, дето им се мерне пред очите.
Тревата покрай пътищата, по гоблински зелена денем, изглеждаше прозрачна, осветена от фаровете на ягуара. Сякаш всяко стръкче бе миниатюрно огледало, отразило бълващото вода гоблинско небе.
— Та къде щяхме да ходим? — попита Сол най-сетне. Първият, усъмнил се накъде е тръгнала нощта.
Но Нийл не отговори. Щом ревът на мотора се издигна, за да се срещне с рева на небето, ягуарът нададе вой като живо животно, сякаш най-сетне ловците бяха погълнати от звяра.
13
Ягуарът поднасяше в дъжда и тъй като Наш беше видимо пиян, Сол започна да се тревожи. Колата се плъзгаше като хидроплан, а Нийл при някои завои го занасяше надясно. Роджър почти бе припаднал на седалката до шофьора, а Харви се взираше тъпо през прозореца.
Но Сол искаше да разбере кое го изнервя толкова.
Гоблинската полиция беше сурова. В това съмнение нямаше. И все пак не го беше страх, че ще спрат Нийл. Несъмнено, ако го спрат, Наш щеше да се оправи.
А какво беше тогава?
Катастрофа? Дали Сол стискаше здраво дръжката на вратата, защото го беше страх, че Нийл ще ги вкара в канавката? Да, пътищата бяха хлъзгави, но каквото и да безпокоеше Сол, не беше това. Като че в колата имаше нещо тежко, нещо по-голямо, отколкото на Сол му се виждаше приемливо.