— Искаш те да ни видят как идваме ли, Сол?
После подхвърли на Сол едно тънко фенерче.
— Ползвай го само при нужда.
— Благодаря, Нийл — каза Сол, но му се искаше да попита: „Кои са те?“.
15
Нищо ужасно не се случи, когато минаха границата.
Сол си представяше, че щом влязат, и ще ги накълцат на парчета, но нищо не ги нападна. Вълк не зави за поздрав. Всъщност изпитваше рядко усещане за свобода, сякаш, като наруши върховното правило на родния си град, той се бе завърнал за кратко в детството си.
Не беше отбелязал никакви особени звуци, докато вървяха от ягуара на Нийл към южния вход, но със сигурност долови как ги откъснаха от външния свят. Все едно дърветата действаха като звукоизолация от стиропор и елиминираха всичко освен шума от Северните гори. Дори и дъждът се чуваше приглушено — сред дърветата беше като в някоя от шатрите с месо на купона.
Ах, дърветата.
Сол не можеше да повярва в тях. На живо те бяха още по-смущаващи, отколкото всякакви приказни версии, които си бе представял като дете. Всеки гоблинчанин можеше да види преплетените им, чепати дънери и клони отвън, но да си сред тях, променяше всичко. Като разликата между това да знаеш, че някой е луд, и да влезеш в ума му.
Мракът силно се сгъсти. За миг Нийл и Харви изчезнаха по-напред, скрити сред дънерите. Но на разкривените лунни лъчи, промушващи се през короните на дърветата, Сол видя, че пътеката рязко свръща вляво, и там откри, че приятелите му са спрели и си шушукат.
„От трийсет секунди съм в Северните гори и без малко да ги загубя“ — помисли си Сол.
Чувстваше много и различни страхове: страха на доброто дете, изведнъж въвлечено в безобразна пакост, страха на шейсетгодишния мъж с ръка на гърдите, който се пита доколко ли още може да издържи точно на такива вълнения.
И един по-дълбок и по-абсурден страх.
Страх от вещица.
Наш вдигна въжето.
— Както са правели по времето на Карол — рече той. — Ние двамата ще се вържем за тебе, Сол. Ти ще си ни постът. Ти оставаш тук.
— Да остана тук? Защо не го вържете за някое дърво?
Наш поклати отрицателно глава.
— Животни може да го прегризат. Не можем да рискуваме. Трябва един от нас да подсигури завръщането ни точно на това място.
И преди Сол да успее да възрази, Наш вече връзваше въжето около кръста му.
— Сега — рече Наш, докато затягаше възлите; шепнеше много по-тихо от приглушения шум на дъжда. — Ако усетиш, че дърпаме здраво, все едно сме загазили, значи сме. Ако това се случи, вържи въжето за дърво и тръгвай след нас. Ето — той подаде на Сол пистолет.
— Да загазите ли, Нийл? Как може да загазите тук?
Но му се прииска да не беше питал, защото, когато Нийл го погледна в очите, Сол забеляза, че изражението му е такова, каквото никога не беше виждал на лицето му. В този миг Нийл Наш, най-храбрият мъж в Гоблин, признаваше митовете за Северните гори.
После Нийл върза въжето около зеленото пончо и кафяво сако на Харви. Върза и второ въже за първото и го прикрепи към собствения си кръст.
— Ловували сме носорог — рече Харви. — Но досега не са ни трябвали въжета.
— Не — рече Нийл, а дъждът безкрайно тътнеше над него. — Нещо ново, което ни е за пръв път.
„Много неща, дето са ни за пръв път, ни се събраха тази нощ“ — помисли си Сол.
От по-далече напред по пътя долетя шепотът на вятъра и тримата се втренчиха в мрака. Тунел през въображението им — страхове и страсти се гърчат, оплели се с вълнение и срам.
— Наздраве — рече Нийл — на всичко, което има тези гори за свой дом.
После Нийл и Харви поеха напред и Сол остана сам в мрака.
16
Харви се шокира здраво. Тънките пътечки бяха точно толкова сложни, колкото всички ужасни разкази твърдяха, че са. Нийл също използваше тънко фенерче и колкото и мижав да беше лъчът му, без него Харви нямаше да знае къде стъпват.
Двамата с Нийл свиха надясно и се натъкнаха на собствените си въжета от по-ранен завой. Харви беше сигурен, че са поели по зигзагообразен път далече от мястото, откъдето тръгнаха. Явно вече се бяха заблудили. Но Наш, вечният оптимист по време на лов, не го отбеляза с нищо повече от това, че се обърна обратно.
Имаше достатъчно пространство човек да върви сам. Пътеките им отпускаха точно толкова място. Харви продължаваше да очаква всичко да е обрасло, дървета да са се срещнали и да са преградили пътя и да ги накарат да тръгнат отначало. Но това така и не се случи. И вместо да намери утеха в този факт, не можеше да се отърси от чувството, че горите искат те да се спуснат надолу.