„Да се спуснем надолу?“ — помисли си Харви. Струваше му се доста странно да се каже така, като се има предвид, че вървяха напред, а не надолу. И все пак никакви други думи не му се струваха уместни.
Двамата не говореха. Наш се спираше начесто и изучаваше дърветата. По това Харви разбра, че старият му приятел търси да удари птица на рождения си ден.
— Фазан? — попита Харви.
Но Нийл не отговори.
И двамата продължиха да… се спускат надолу.
Пак сляп изход. Пак завой назад. Харви започна да си представя въжето им също тъй преплетено като клоните, под които се промушваше и които заобикаляше.
Фенерчето на Нийл като че светеше все по-мъждиво, докато мракът в горите се сгъстяваше. Теренът, на който му липсваше всякаква логика, омръзваше на Харви. Той се сети за танцуващите жени на купона. За питиетата, които пропускаше. Лъчът на Нийл се спря върху групичка дървета, после и върху втора и трета и всички те изглеждаха еднакво. На Харви изведнъж му се прииска музика. Пушек. Женско тяло, което да прегърне. Колкото по-надълбоко навлизаха, толкова повече нарастваше разстоянието между тях и на Харви му се стори, че стои на едно място, а гората около тях се разраства. Но Наш се държеше много делово.
— Оглеждай се за червени точки — рече той. Първото нещо, което каза от много време.
Харви нямаше представа какво трябваше да значи това, но си представи червеноока вещица, завардила пътя напред.
— Да отстреляме първото нещо, което ни се мерне пред очите — рече Харви. — А после да вървим да се отрежем.
Наш не отговори и това обезпокои Харви. Нийл винаги успяваше да те накара да се чувстваш приобщен. Все едно си на лов, без значение колко малко знаеш или колко едър е дивечът. Но тази нощ на Харви му се струваше, че играе дребна роля в сюжет, който само Нийл Наш е чел.
Помисли си за Сол, пиян, как се тресе в белия си ленен костюм и зелено пончо и чака приятелите си да се върнат.
Сам на входната точка. Сам в Северните гори.
И Сол в същия миг си помисли за Харви. Сякаш ъглестите клони отклоняваха мислите и ги запращаха по спирала през пространствата, жива паяжина, която доставяше мисълта на един човек до друг.
Сол си премести тежестта от единия крак върху другия. Въжето му тежеше на кръста.
Беше чул шепот преди малко. Дрезгав глас, група от гласове, звуци, които Нийл несъмнено би приписал на вятъра.
Но разправяха, че вещицата шепнела.
— Тя ти разказва история — произнесе на глас Сол, докато осветяваше с фенерчето си гъсталака около него. — Докато сърцето ти не се пръсне от нея.
Не му хареса как звучи гласът му. Не му хареса шумът, който издаваше.
Вгледа се по-навътре в гората. По-нататък по пътеката видя приятелите си да вървят.
„Мога да вържа въжето за някое дърво и да отида при Роджър в колата.“
Загриза замислено долната си устна.
Вдясно се надигна цял хор от шепоти.
„Имало едно време — помисли си той, — когато сърцето ти се пръснало…“
БУМ!
Нещо проехтя навътре в гората. Изстрел? Сол не знаеше.
Не освети напред с фенерчето. Вместо това падна на колене и захлупи глава в шепи.
— Не, не! — рече той. — Всичко е наред. Всичко е наред.
Но щом вдигна очи, видя бледо лице да се дръпва зад един от чворестите дънери на дърветата.
Сол не можеше да открие писък вътре в себе си. Нито дори хлъцване. Затова не помръдна. Стоеше като вцепенен и се взираше там, където му се стори, че е мярнал бледо лице. После умът му взе да наслагва идеи, сякаш кривите клони бяха свързани с начина, по който текат мислите му, и Сол си представи, че е видял не просто бледо лице, а бял човек да се крие там, да се крие от индианско племе, което ще му одере лицето и ще го върже около фенер, ако го хванат.
— Всичко е наред — произнесе Сол.
Но не беше наред. Не и когато шепотът поде отново. Не и когато Сол го чу толкова ясно, че дори и Нийл да бе настоял, че е вятърът, Сол щеше да знае истината.
17
Нийл и Харви се загубиха. Поне Харви бе убеден, че е така. И как да не са? Най-дългите прави отсечки продължаваха по три метра и следваше поредният остър, завъртян наопаки завой в противоположната посока. Картата никаква работа не би свършила, осъзна Харви.
Какво си мислеше Нийл? Той несъмнено не се държеше като рожденик, излязъл да се повесели. Не. Вървеше със същата решителна походка, която Харви бе виждал сто пъти на пет континента.
— Сбъркал е гърбовете им с пуловер, с нощно небе — изведнъж каза Нийл. — Но тук всичко изглежда като нощно небе.