— Какво беше това, Нийл?
Най-сетне Нийл се обърна насреща му.
— Ти да не ми се опъваш, Харви?
— Да се опъвам ли? Как така?
Наш огледа подозрително лицето му, а после пак се устреми напред.
Свръщаше на завоите по-стегнато. По нанагорнището и надолу. Напред и назад. Сега вземаше решенията по-бързо, сякаш започваше да опознава гората.
На Харви му беше трудно да не изостава.
— По-полека, Нийл. Пиян съм.
Още един бърз завой и се наведи!
Нагоре, надолу, прескачане на нисък клон.
„Дишай“ — помисли си Харви.
Завой насам, после натам, после пак в първоначалната посока.
Вдигни ръцете, вдигай колената, наведи се!
Завий надясно, завий наляво, залегни на земята да пропълзиш под храсталака, изправи се пак, свий вдясно, свий вляво.
Внимавай с въжетата. Внимавай с въжетата.
— Колко навътре сме навлезли? — попита Харви. Но му се искаше да попита: „Колко навътре ще навлезем?“.
После на Харви му се замая главата. Фенерчето на Нийл му осигуряваше поглед колкото да продължава да върви, да направи още една крачка, но никога достатъчно, че да му обясни къде се намират. Всичкият този мрак… всичката тази нощ. Сега гората сякаш бе огромна. Поразително огромна. Представяше си как Сол стои на мястото, където го оставиха — единственото блокче реалност, на което можеше да разчита. Харви трябваше да се върне там. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се изнервяше. Пък и този шепот. Надигащият се полъх на вятъра през клоните, звукът от много мисли, сякаш дърветата бяха (да!) способни да организират подобни неща. Нийл взе сто бързи решения и за Харви всички те се сляха в едно, и то лошо.
Ужасното решение да влязат в Северните гори.
— Тук! — прошепна Наш. И в тази единствена сричка имаше мощ.
Наш се спря. Остави излишното въже на земята и освети пространството напред с фенерчето си.
Започна да сваля пончото.
— Какво си намислил, Нийл? Знам, че няма да стреляш тук напосоки.
Нийл кимна.
— Днес имам рожден ден, Харви. Та реших да се пременя подобаващо за случая. — Той изсули пончото през главата си. После свали и сакото на костюма си. И под него Харви видя червено сако от кадифе.
— Това откъде го взе? — попита Харви. Но искаше да каже: „Какво ловуваш тук, Ловецо?“.
— Хубаво е да си мислим, че совите тук са привлечени от самия Трахтънбройт, нали, Харви? — Наш остави пончото да се свлече в краката му. — Че са виждали в него нещо като… закрилник?
— За какво говориш, Нийл?
Нийл се усмихна. Всъщност насочи лъча на фенерчето към устните си, та Харви да го види, че се усмихва.
— Птиците не са били привлечени от него, приятелче. Това го знае всеки велик ловец. Падали са си по сакото му.
А после Нийл протегна ръце с дланите нагоре. Погледна високо към върхарите.
Над него, съвсем ясно видимо за стария му приятел, едно парченце нощ, привидно отпуснало се върху клона на немислимо дърво, се завъртя, глава се извърна и се показа митично лице.
— Нийл… дали това е…
— Ела при този, който те притежава! — извика Наш.
Червените точки, отбелязващи очите на Великата сова, погледнаха надолу към двамата гоблинчани.
— Нийл!
Но Наш вече посягаше през рамо и бъркаше в колчана със стрели.
18
Сол отдавна бе загубил наглостта си, а сега си губеше и ума. Мракът на Северните гори не спираше да се взира в него. Беше го страх. Беше го страх здравата. Всеки шум бе вещица. Всяка дъждовна капка — началото на разказ.
Искаше му се да събуди Роджър. Страшно му се искаше да развърже въжето, да отиде в колата, да събуди Роджър и да му каже: „Виж какво, пич… Просто не мога да стоя там повече САМ!“.
Отвърза въжето от кръста си.
„Колко ли навътре може да са влезли? Сигурно са се блъснали там в някое и друго дърво. То няма да има никакво значение, ако ги зарежа. Мога просто да захвърля въжето и да си тръгна.“
Това звучеше много добре. Звучеше по-добре, отколкото да обвие с ръце някой дънер и да открие, че от другата му страна стои нещо бледолико.
„Хайде, Сол, вържи шибаното въже за някое дърво.“
И така и направи.
И след като въжето бе вързано здраво, той тръгна обратно към южния проход. Обратно към ягуара. Обратно към купона.
Ала мракът, който го гледаше влюбено преди минута, като че сега се разшава. Дърветата все едно бяха мокри от пот, а не от дъжда и като че можеха да се извият, да го захлупят, да го прегърнат, да го смачкат цял.