Той се спря и се завъртя. Докато вървеше обратно към въжето, си мислеше: „Това е най-тъпото решение, което някога си вземал“.
Но беше късно. Беше го решил.
Хвана въжето и тръгна по него, прихващаше го, длан след длан, проследяваше маршрута на старите си приятели.
— Нийл! — провикна се. — Хора, добре ли сте?
Защото не беше сигурен. Защото от толкова отдавна вече ги нямаше. И защото искаше да е там — тази нощ, когато Нийл Наш се сдобие с търсеното.
Сол си мислеше, че знае какво е то. По дяволите, Сол със сигурност го знаеше.
— Виждаш ли тук вътре Велика сова? — подвикна той.
В него чувствата се биеха. Вина. Срам. Тръпка.
Ловецът в него проявяваше любопитство. Раболепният приятел в него не можеше да се обърне и да тръгне обратно.
Щом Нийл Наш щеше да удари тази нощ Велика сова, това щеше да влезе в историята на Гоблин като един от най-легендарните ѝ мигове. Този миг не беше нужно да е добър. Не беше ласкателен. И все пак…
— Нийл? Как изглеждат те? Видя ли вече някоя?
Изтласка от ума си образа на бледа вещица. Лесно беше, докато върви, докато се уповава на силата и храбростта на своя добър приятел Нийл, докато си представя какво ли ще е да види една от онези черни птици на живо.
Кой друг да ти каже толкова?
Колкото и да го беше страх, длан по длан, Сол продължаваше. И колкото и да очакваше очите му да свикнат в тъмното, това така и не се случи.
— Нийл! Видя ли вече някоя?
И собственият му глас звучеше като шепот. Все едно подхващаше някаква история.
„Имало едно време прочут ловец, който проследил единственото създание, което не му било позволено да притежава…“
— Нийл! — провикна се той по-силно. — Идвам! Ако ще изпадаш в немилост, и аз ще изпадна с теб!
19
„Нийл, не можеш!“ — искаше да каже Харви.
Но като че можеше.
Птицата бе неправдоподобна. Ловецът в Харви усети как чиста, топла вода обля душата му. За начало очите, колкото и тъмни да бяха, като че светеха. Клонът, на който бе кацнала, бе осветен колкото да се видят удивителните ѝ крака.
Харви се обърна срещу Наш и видя, че старият му приятел, най-добрият му приятел и идол е само на мигове от нарушаването на най-важния закон — готвеше се да прониже със стрела гърдите на тайната на техния град, на недосегаемата птица, Великата сова на Трахтенбройт.
Трябваше да каже нещо.
И все пак… искаше да види как се случва това.
Наш вдигна лъка си и се прицели.
Совата забеляза раздвижването долу, но не направи опит да полети. Наш стоеше, неподвижен като статуя, с ръце, вдигнати под прав ъгъл към черната птица. Тетивата беше толкова натегната, че сякаш всеки миг щеше да изплющи. Ала не изплющя. Още не.
— Ти — рече Наш. — Ти, ти, ти…
В това червено трахтенбройтско сако Наш изглеждаше като излязъл от миналото. Харви не можа да не се сети за заселниците, укривали се в тези гори. И за изиграните от тях индианци.
Само едно отпускане на пръста делеше Нийл от свързването с неговия герой завинаги. Като с въже, виещо се през невъзможна гора.
— Това… — обади се Харви. — Това не е ли под достойнството ти, Нийл?
Де да не го беше казвал.
— Гоблин под достойнството ми ли е? — попита Нийл. — И историята ли ми е под достойнството? Това е линията на финала, Харви. Обиколихме заедно земното кълбо. Проследявали сме великани и сме ги докарвали тук. Но след всички тези усилия… трофеят винаги е бил тук, тук у дома.
— Нийл…
— Искам сова, Харви. И я искам сега.
Харви погледна нагоре към голямата черна птица.
„Защо тя просто не отлети?“
Нийл изтегли тетивата още повече.
— Харви — рече той. — В десния ми джоб има фотоапарат. Искам да заснемеш това.
— Да го заснема, Нийл?
Това звучеше още по-налудничаво и от убийството. Наш искаше доказателство за престъплението си.
— Трябва ми нещо, за да го изпратя на Уейн Шърман, когато му поръчат да извая от храсти този момент — най-великата статуя, която е сътворявал, най-великия миг в историята на нашия Гоблин.
Дъждът се сипеше през короните на дърветата, между митичната птица и ловеца Нийл Наш, който я искаше.
20
Сол вече бе в ужас. Не само че не бе открил приятелите си, но и не бе видял нищичко освен дървета, безкрайни разкривени дървета, откакто тръгна. Не бързаше, защото беше длъжен. Защото не виждаше как другояче да подходи. И толкова го беше страх да не срещне нещо, нещо, което той не чува, защото го заглушаваха собствените му стъпки, че спираше на всеки две-три крачки да се ослуша. Беше си истински ужас и изпитваше нещо близко до срам заради верността си към Нийл.