„Имало едно време, когато един ловец изпаднал в немилост…“
О, не ще и дума, че Нийл бе намислил да отстреля една от Великите сови. В това нямаше никакво съмнение.
ПРАС!
— Просто клонка! — извика Сол. — Просто клонка…
„Ти си на шейсет години. Името ти е Сол. Майка ти се казваше Вирджиния. Навремето ти продаваше луксозни коли, но сега вече няма нужда от това. Ти си на шейсет години. Името ти е Сол. Майка ти се казваше Вирджиния. Навремето ти продаваше луксозни коли, но сега…“
Длан след длан, той следваше въжето. И при всяко изскърцване сред дърветата спираше и присвиваше очи, смразен от мисълта за надигащ се шепот, за сбръчкано лице, внезапно усещане за подуване в гърдите си…
21
Харви се прицели с фотоапарата.
— Готов съм, Нийл.
Мислеше си как червените точки в птичите очи ще го преследват още дълго време.
— Първият гоблинчанин, отстрелял Велика сова — рече Нийл.
— Правилно, Нийл.
Но усещаше, че това е нередно. Изглеждаше му така, все едно Нийл му е показал задна врата в кабинета си, стаичка, която Харви не бе виждал досега, и там държаха окована във вериги млада жена.
— На „три“, Харви! Ще пусна стрелата на „три“. Ще чуеш изплющяването на тетивата. Направи снимката четвърт секунда след като го чуеш. Искам стрелата да е забита в птицата, когато снимаш. Ясно?
— Ясно.
— Три, тетивата изплющява и ти щракаш.
— Разбрах.
— Разбра ли?
— Да.
Наш започна да брои.
— Едно…
„Исусе Христе, Нийл!“
— Две…
„Това е лошо.“
— Три!
„Не улучвай“ — помисли си Харви.
Тетивата изплющя, Харви снима.
ПРИСВЯТКВАНЕ!
Светлината от малката лампичка бе ослепителна. За миг Харви успя да зърне, както му се стори, цялата гора — безкраен лабиринт от изпотрошени клони… дървета, чиито стволове се виеха, преплитаха и подаваха един от друг… кривяха се нагоре и се увиваха един около друг, но накрая така и не се докосваха.
И Наш.
Гърбът на Наш с разтворена и празна длан, с която бе изтеглил тетивата, а другата все още здраво стиснала лъка. Високо горе в това невероятно изображение (изображение, запечатало се като клеймо в съзнанието на Харви, щом замижа) совата изглеждаше вцепенена от изненада и сякаш се готвеше да полети… очите ѝ бяха даже още по-големи, отколкото изглеждаха в тъмното… всичко нейно беше по-голямо… грамаден пернат звяр с дълги остри нокти и клюн, наточен като острието на стрела… с пурпурни гърди на черния фон… и стрелата на Наш, забита дълбоко в сърцето ѝ.
Изображението като че беше още по-отчетливо, отколкото онова, което видя с отворени очи. Но когато допря свободната си длан до притворените си клепачи и видя „Натюрморт със смърт на сова“ в най-големи подробности, звукът все още се чуваше… И Харви чу удара на стрела, пронизваща плът, пращенето, когато черното тяло пречупи много клони, и басовото тупване, когато се стовари на земята.
Наш го бе извършил. С нещо толкова просто като червено кадифено сако Наш бе привлякъл гоблинската забранена птица.
Харви отвори очи.
— Олеле, Нийл — рече той. Гледаше нагоре — там, където беше кацнала совата, и виждаше още много черни петна, извъртащи се с лице към двамата гоблинчани долу.
Харви наброи трийсет, може би и повече. И скърцането на вратовете им му звучеше като отварянето на капака на ковчег, който пуска на свобода нещо много по-опасно от гоблинската полиция.
Шейсет червени като пламъците на преизподнята точки в мрака. Балдахин от черните пера, с които Гоблин така се гордееше.
— Трябва да тръгваме — рече Харви. — Трябва да тръгваме, и то веднага!
Нийл не откъсваше поглед от черната буца в подножието на дървото.
— Нийл…
— Няма да си тръгна с празни ръце. Не и тази вечер.
— Да се радваме, че изобщо са ни останали ръце. Трахтънбройт е хранел птиците си с котки, Нийл. Това, дето ни гледа отгоре, не са червеношийки.
— Харви — рече Нийл, сваляйки сакото си, като внимаваше да не дава гръб на птиците. — Облечи това.
— Какво?
— Облечи сакото. Совите имат фиксация върху него. Облечи го, та да мога да се промъкна там и да си взема своето.
Харви стоеше и не мърдаше. Въздействието на всичкото пиене и дрога, с които се бе почерпил на купона, отдавна беше изветряло.