— Знаеш, че я уцели, Нийл. Това не ти ли стига?
Наш го погледна така, че Харви не беше сигурен кое е по-голямата заплаха — птиците… или Нийл?
Наш протегна ръка, в която държеше сакото. Харви остави фотоапарата на земята.
„Бягай! — помисли си той. — Следвай въжето. Бягай и се прибирай у дома. Зарежи Нийл тук. Той се е побъркал. Минал е чертата. БЯГАЙ!“
Той пое сакото и го облече.
Винаги Харви, винаги верен.
Наш бавно приклекна и коленичи. Запълзя към черното тяло в подножието на чепатото дърво.
Великите сови се размърдаха горе по клоните. Една запърха с черни криле.
Наш пропълзя по-близо.
И по-близо.
Движението горе нарасна.
Наш награби мъртвата птица за глезените и я придърпа към гърдите си. Прегърна я с две ръце, все едно я закриляше дори от Харви.
Една от совите литна надолу и кацна на рамото на Харви.
ФИУУУУУ!
— Нийл!
Но Нийл само се втренчи в Харви и птицата.
— Спокойно, Харви. Заради сакото е. Както казах. Не ѝ давай да разбере, че те е страх.
Нийл пристъпи по-близо до стария си приятел и свали фотоапарата от рамото му.
— Тя е кацнала върху мен, Нийл! Какво да правя?
Нийл погледна стария си приятел в очите.
— Извинявай — прошепна той.
А после побягна.
Хлътна обратно в тъмния тунел, през който дойдоха. Стиснал трофея си в едната ръка, а доказателството — в другата. Тичаше така, все едно беше двайсетият му рожден ден. Зад гърба си в черния мрак, заглушаващ пукота на клонките под собствените му обувки, Нийл чу хор от сови, който излита и подема яростна борба.
ФИУУУУУУУУ!!!
После Харви изпищя. Но писъкът му не трая дълго и премина в далечен гъргорещ стон.
Нийл не се обърна. Не извика на приятеля си.
Нийл бягаше.
22
Сол тичаше по следите, стиснал въжето, измъчван от глупави мисли за вещица.
„На колко години си?“ — запита се той. Много пъти. Ала това не помогна. Не смачка надигащия се вътре в него хор на нервите. Като повечето гоблинчани и Сол никога не бе търчал из тези гори като дете. Беше на шейсет години и този мрак го плашеше. Не искаше да умре така… пиян и сам сред гора, в която си знаеше, че не бива да влиза.
А и се тревожеше за Наш и Харви. Тревожеше се, че репутацията на Наш ще бъде съсипана:
ЛОВЕЦ НА ЕДЪР ДИВЕЧ ЗАЛОВЕН ПИЯН
В СЕВЕРНИТЕ ГОРИ
С ВЕЛИКА СОВА В РЪКА
Толкова много тревоги. Тъй много страхове. Беше се запъхтял, беше нервен, освен това беше ударил към десет уискита и беше смръкнал една мощна линия бял прах. Ръцете го боляха от стискането на въжето, а от всички тия нанагорнища и нанадолнища в ходилата му сякаш се забиваха игли.
„Не бива да си тук!“
Доколкото Сол беше наясно, Нийл и Харви можеше вече да са ги закопчали и натоварили отзад в някоя гоблинска полицейска кола.
При мисълта за бледата мека ръка на полицай, която се стоварва върху рамото му, той потръпна.
„Вие идвате с нас, веднага. И ще ви покажем какво се случва с мъжете, които ловуват каквото не бива.“
Сол вече не знаеше дали ризата му под пончото е мокра от дъжда, или от собствения му страх, който се изливаше от него заедно с потта. Сега самият той беше като животно, погнато от непознати, съзнанието му се бе свило до няколко заповеди.
Намери
Наш.
Намери
Харви.
Махнете се оттук.
Сол чу някъде далече напред нещо да се движи.
— Господи, това пък какво е?
Идваше към него. Сигурен беше. Шумът все повече нарастваше, приближаваше, нарастваше, приближаваше. Бърз като голяма котка.
„Каквото и да е това, то идва да ме убие.“
Сега идваше вече толкова отблизо, че на Сол му се стори, че му се нахвърля, че вече нямаше накъде повече да нараства.
Но той нарасна. Още повече и още по-близо.
— Моля те, отклони се в друга посока — измънка Сол, вкопан в земята. Ръцете му, стиснали въжето, се разтрепериха.
Нададе вик, щом един силует изникна на десет крачки напред и изфуча покрай него със същата бързина, с която и изскочи.
Сол стоеше вцепенен и все още усещаше полъха от преминаването му.
— Не ме видя — рече той, а после изкрещя: — Не ме уцели!
Искаше му се да коленичи сред този неправдоподобен лабиринт и да заплаче.
Вместо това продължи упорито напред, още по-бързо отпреди. Набираше се, докато въжето, за което се бе вкопчил, въжето, негов единствен източник на сигурност и единствена връзка със света, който не биваше да зарязва, се отпусна.