Сол се спря и опипа въжето, за да се увери, че вече няма обтягане от другия край.
Не усещаше никаква съпротива.
Подръпна отпуснатото въже и стигна до края му.
Разгледа го на светлината на фенерчето.
— Прегризано — изрече той прозаично и тогава осъзна какво означаваше този извод.
Сега чуваше собственото си дихание, все едно е леден вятър… а приглушеният шум на дъжда сякаш се чуваше от мили над него.
Пристъпи напред, вече без да се води по въжето.
Образите на вещица току пред него заприиждаха. Видения на гоблинските полицаи, които, коленичили, ръфат въжето.
Сол усети, че в нозете му има някаква буца като подгизнал пън.
Думата „пране“ мина през ума му.
Приклекна. Запали фенерчето.
Но след като видя каквото видя, затвори очи.
В крайна сметка наистина заплака, посегна и напипа крак, бедро, хълбок на поваленото тяло на мъж. Пръстите на Сол потънаха там, където трябваше да са коремът и гърдите. Той нададе вик и си дръпна ръката.
Посегна към главата на човека и опипа на сляпо чертите на лицето му.
После запали фенерчето и отвори очи.
Харви беше. Трябваше да е той. Но онова, което Сол видя, само приблизително напомняше за стария му приятел.
Очите на Харви бяха извадени и на някогашното им място бяха останали два пурпурни подути кръга. Но очите си бяха там — висяха на очните нерви върху охлузените му бузи. Едното гледаше право към Сол, сякаш Харви казваше: „Виждам те, приятел, обаче нещо не го докарвам“. Устата му зееше и там, където устните му се срещаха в двата края на гримаса, бузите бяха изгризани и се виждаха тъмните венци. Вратът и раменете му надолу бяха целите в рани. Беше облечен с червено сако, разкъсано на парцали. Стомахът и гърдите му наистина бяха раздрани, полуизяденият бял дроб се подаваше над разкъсания край на корема му. Сол се сети за изподраната седалка в стария буик на майка си.
Отскочи назад от стария си приятел.
— Вещицата — рече той. — Вещицата го е сторила!
Припомни си мига, когато онова тяло профуча покрай него в гората.
Сега знаеше, че е бил Наш. Бягал е от вещицата.
А после, след като се взира още малко в останките на Харви, и Сол побягна. Следваше въжето, длан след длан, и клатеше глава — не, не, не му се слуша история, не, моля ви, не. Имало едно време, когато в гърдите му нямало натиск и никакъв страшен мит не се сбъдвал.
А после, когато се върна чак до южния проход към Северните гори, не се почувства добре. Не усети така желаното облекчение. Загледан назад в заплетения пъзел от клонки и дънери, той си помисли:
„Харви е още там“.
И тогава гората му заприлича на гробница. Сложна дърворезба върху капака на ковчег.
Погледна напред и видя, че колата на Наш я няма.
И докато яростният гоблински дъжд го обливаше, Сол пое по дългия път към къщи пеша.
— Наш — произнесе той сто пъти с глас, заглушаван от зелената качулка на пончото. — Видя вещицата, нали? Нали? Затова си оставил Харви. Нали? Вещицата е била в края на краищата. Не е било заради… заради…
Но не искаше да го произнася. Не искаше да пита.
„Нийл, с птица ли избяга?“
23
Нийл стоеше на вратата на своя хангар за едър дивеч, а от него по пода капеше дъждовна вода. Прокара пръсти през сребристата коса, обрамчваща шейсетгодишната му глава. Пренасянето на трофея му отвори повече работа от заплануваното, но това вече нямаше значение. Беше си у дома. И не си бе дошъл с празни ръце.
Светна ярките лампи на тавана и съживи залата, която за всеки достатъчно привилегирован, та да я види, бе забележителна. Тази нощ, след като постави Великата сова в празната ѝ стъклена витрина, и Нийл Наш щеше да я сметне за забележителна.
Отвън продължаваше да се чува шумът от купона. Надали някой го бе видял как се връща с колата, а и да бяха го видели, не му пукаше. Имаше рожден ден. Можеше да мине с колата и през къщата, ако поиска.
Не мислеше за Харви, не мислеше и за Сол. Вън Роджър все така хъркаше в ягуара на мястото до шофьора, но докато караше към къщи, Нийл не забелязваше приятеля си. Изобщо не осъзнаваше присъствието му.
— Джонатан Трахтънбройт — изрече той, докато минаваше покрай препарирания бизон и препарираната лъвица. — Само ние.
Знаеше, че трябва да препарира птицата, преди да я изложи, но точно сега искаше само да я види.
Трябваше.
Повдигна високо гърдите на совата, крепеше я с две ръце, сякаш носеше мъртва любима към гроба ѝ. Подмина грамадния носорог, който бе отстрелял в Намибия. Руския рис. Исландския елен, по чиито дири вървяха цели десет дни.