А после се обърна и отново излезе от хангара под разбеснялото се гоблинско небе. Купонът все още течеше, Барбара дори би казала, че се разрастваше. И щом отново навлезе сред навалицата, тя си припомни хленченето на мъжа си, сополивите ридания, които чу, щом вратата на хангара се хлопна зад гърба ѝ. Чу воплите му, примесени с музиката на групата, смеха и крясъците на гостите.
Чуваше ги дори и в дъждовните струи и всяка капка бе отражение на воплите на Нийл, коленичил сред трофеите си, и от очите му сред неговия дивеч се сипеше дъжд.
ПРЕСТО
1
Дик Мейбъл седеше на осмия ред на малък препълнен театър и нямаше и да осъзнава, че жена му седи до него, ако тя не стискаше в ужас ръката му. Там беше тъмно (тъмно като в пещера, беше казал той — според него остроумно описание) и освен онова, което се случваше на импровизираната сцена, нищо не се виждаше. Дик не можеше да го преживее. Това шоу.
Тоя пич, Императора, направо не беше истина, честно.
Онова, на което той, жена му и още петдесетина души бяха станали свидетели, досега си беше най-доброто представление с фокуси, което някога бяха виждали, и напълно си струваше билета от осем долара. Беше лудница. Ама вярно. Лудница. Изобщо не бе като да гледаш телевизия, нито пък приличаше на ония разточителни шоута от Лас Вегас, където мъже с лъскави мантии яздеха бели мечки. Това шоу беше земно. До такава степен, че Дик почти усещаше пръстта под официалните си обувки. Фокусникът — Римския император, беше там, най-много на петнайсет крачки пред него, на сцена, сглобена от сгъваеми маси, и правеше фокуси, които Дик не би могъл да проумее, ако му дадеш молив, бележник и един месец време. „Кладата“, малкият скромен театър на главната улица, беше от онези интимни места, където, когато идваха постановки, можеше да забележиш нервността по лицето на актьора. Беше малък. Тесен. Реквизитът за триковете просто нямаше къде да се скрие! Огледала и капаци, върви и макари… Дик не забелязваше нищо подобно. А несъмнено се стараеше.
— Страх ме е! — бе прошепнала Тереза преди няколко минути и Дик не я обвиняваше.
По телевизията винаги изпитваш непоколебимото подозрение, че реалността на илюзията е някакъв монтаж. А големите шоута във Вегас си бяха все едно телевизия — и без това си толкова далече от сцената. Но Дик Мейбъл беше на четирийсет и четири години. Много шоута беше изгледал. Племенникът му свиреше в една шумна гръндж банда, а племенницата му пееше опера в Канзас. Беше гледал и големи продукции, и малки, и страхотни шоута, и някои, дето не бяха чак пък кой знае какво.
Но това тук? Господи, Дик усещаше миризмата на шоуто. А то лъхаше отчасти на брилянтин, отчасти на пот и на мириса на честност, който няма как да сбъркаш.
И все пак… това бяха фокуси. А те се градят на нечестността.
— Не мога да гледам — каза Тереза.
„Аз не мога да откъсна очи“ — помисли си Дик.
Беше видял рекламата на шоуто в местните обяви на гърба на „Другият“, седмичното алтернативно списание, оказало се много по-интересно от „Таймс“. Римския император. Това име беше или нагло, или върховно, зависи откъде ще го погледнеш.
Сега, докато Дик седеше пред мъжа и асистентката му, умът му не побираше какво вижда. Разбира се, всеки фокусник си имаше тайни, но тоя маниак, Императора, си го биваше.
— Господи! — прошепна Тереза и се гушна в Дик. — Какво правят пък сега?
Дик трябваше да признае, че триковете изглеждаха опасни. Императора стоеше от едната страна на сцената. Асистентката му, блондинка, която Дик не можеше да схване как възприема (Хубава ли е? Ненормална? Идеална?), стоеше на разнебитената сцена, вдигнала брадва в ръце.
— Ще спра това сечиво с мислите си — заяви блондинката. И всеки знаеше какво означава това. Тя ще метне брадвата по Императора и той… ще я спре с мисълта си.