На Пийт умът му вече не побираше нито билета, нито списанията.
Той алчно пое купчината.
— Благодаря ви, господин Бенч. Благодаря ви. Вие сте най-страхотният човек… изобщо!
Господин Бенч се разсмя.
— А, така ли? Абе, и тебе доста си те бива, малкият. Гледай да се отбиеш другата седмица, след като си гледал шоуто. Очаквам да ми кажеш как ги прави той тия работи. Разбрахме ли се?
— Да. Разбрахме се.
Пийт тръгна към вратата.
— Пийт — обади се господин Бенч. — Наблюдавай го внимателно. Той наистина може да е най-добрият.
Пийт се изчерви, все едно комплиментът беше за самия него.
Върна се вкъщи няколко минути по-рано. Имаше достатъчно време, за да започне да чете. Майка му се прибра чак в шест без петнайсет. Пийт не се тревожеше дали тя ще забележи, че е бъркал в гардероба ѝ. Почти не я чу как му извика за поздрав отдолу.
Материалът, който господин Бенч току-що му бе връчил, беше просто необятен и му бе дошъл тъкмо навреме.
И имаше едно нещо, с което явно всички дописки и отзиви бяха съгласни, една идея, която се проявяваше във всяка статия или анотация, напечатана за тайнствения фокусник — Императора беше толкова добър, че дори и на експертите им изглеждаше, сякаш той наистина прави магии.
Пийт се взираше в билета и си представяше как Римския император влиза в неговата стая, прикляка до леглото му и му казва, че е вярно. Че наистина прави магии. После човекът го доказваше и Пийт гледаше как стаята му се превръща в магическа камера, в кутията, от която се вадят всички неправдоподобни неща.
Пийт продължаваше да чете, без да обръща внимание на студената тръпка, която го бе полазила от това видение. Ужасната реалност колко страшно щеше да е, ако това беше вярно, ако Римския император се бе забъркал с нечиста магия и бе способен да извърши… каквото си поиска.
— Какъв ужас — възкликна Пийт, без да осъзнава, че го е изрекъл на глас.
Колко различен, колко ужасен би могъл да изглежда този човек, ако Пийт по някакъв начин откриеше, че неговите фокуси са истинска магия?
Придърпа одеялото върху раменете си и продължи да чете, като подсъзнателно се отърсваше от тези мисли, докато идеята се разби на парчета и те се разлетяха към ъглите на стаята му без никакви върви — негов собствен невидим фокус.
7
Магията на Императора действително беше истинска.
8
Като малък, докато се разхождаше по песъкливите улици с баща си, Роман — Римския император — се уплаши от мъж в дрипи, който изскочи от тъмното с ледена усмивка.
„Спокойно — каза баща му. — Уличен артист.“
Но щом баща му понечи да го заобиколи, дрипльото отново скочи пред детето.
— Извинете — каза бащата, стиснал малкия Роман за китката.
Но непознатият извади от колода една карта за игра и показа лицето ѝ на бащата и сина. Беше десетка купа.
— Виждате ли я? Виждате ли я? — попита парцаливецът.
— Да — отвърна Роман. — Виждам я.
Дрипльото нададе слаб вик на щастие. Детето се заинтересува. Онзи извади от парцаливата си риза цял куп карти — много повече от една колода, помисли си Роман. Мъжът вкара десетката купа в средата на тестето. На Роман това му изглеждаше, все едно нож разрязва кожа.
Дрипльото разбърка картите. За Роман това разбъркване бе грациозно като танц — сякаш мъжът прелива сметана от длан в длан. Доволен, той разпери картите като ветрило само на два пръста от лицето на Роман. Мрачното изражение на момчето стана още по-мрачно. Беше объркано.
— Давай, Роман — каза баща му. — Вземи си една.
Роман се замисли трескаво. Може да си избере само една? Искаше тя по някакъв начин да го представя.
— Давай, Роман.
Той си избра карта от най-далечната дясна страна на ветрилото. Дрипльото се усмихна. Баща му се наведе и обърна картата за сина си.
Десетка купа.
— Браво — каза баща му, впечатлен само донякъде. А после пак го стисна за китката.
Но Роман сякаш беше пуснал корени в песъкливата улица.
— Как така той знаеше коя карта ще избера, татко?
— Стига, де, Роман
— Татко!
Дрипльото сложи пръст на устата си, за да разбере детето, че не е той този, който ще му каже.
— Нарича се трик — рече нетърпеливо баща му. — Нисше изкуство.
Но момчето се вторачи в песъкливите ръце на мъжа. Той лесно можеше да избере следващата карта. Почти я беше избрал.
Възможности, неща, за които не се бе замислял преди, преминаваха стремглаво през ума му.
Всички карти в тестето бяха едни и същи.