Мъжът някак си правеше тази карта по-привлекателна във ветрилото.
Мъжът можеше да предсказва бъдещето.
Мъжът можеше да чете мисли или поне да внуши на някого да направи нещо.
За каквото и да ставаше въпрос, в крайна сметка нямаше значение. Онова, което накара кръвта му да кипне, беше за какво загатваше съответният трик. Загатването, че тайнствени сили можеше да съществуват.
Баща му го отричаше, но дрипльото бе разкрил пред Роман същината на фокусите. Години по-късно той щеше да нарича това свое „първо надникване зад завесата… към утешаващия коридор на отвъдното“.
Започна да изучава фокуси със стремглаво темпо.
В библиотеката. В книжарниците. В училище. В първите дни той не искаше да обяснява фокусите дори на себе си. С всеки нов трик, който научаваше, го обземаха две съвсем различни емоции — задоволството от това, че е разбрал, и разочарованието от това да знае как се получава. Бързо се научи, че един фокусник трябва да си припомня колко славна е магията, като предизвиква онази почуда по лицата на хората, които си бе набелязал.
Дълго се бори с този парадокс.
Разказа на баща си за това, но баща му само отричаше. Казваше, че майка му нямаше да го одобри. Роман не вярваше. Всъщност понякога си въобразяваше, че разиграва представления за нейния призрак. Представяше си я как сяда в ковчега си, както я бе видял за последен път, кожата ѝ е суха като пергамент и се лющи, когато тя се усмихва, и казва:
— Как го направи, Роман? Обясни ми.
Друг път се преструваше, че мъртвата му майка е неговата асистентка и му носи масата, на която той ще работи, наглася вървите и малките макари, дори говори на публиката му вместо него.
Ако баща му знаеше как се упражнява Роман, щеше да го прати в академията. И като се криеше, му се налагаше да работи два пъти по-здраво — измама връз измама. И все пак не отбягваше напълно баща си. Това би означавало да признае, че крие нещо. Вместо това го компенсираше с лихвите, като се влачеше подир баща си из къщи, постоянно му досаждаше и два пъти дневно играеше с него шах.
Баща му винаги биеше. Той обичаше шаха така, както Роман обичаше фокусите.
Това отбеляза период в обучението му като фокусник, когато позна красотата да е единственият в стаята, който знае как се прави представяният фокус. Започна да обожава това чувство. В дома на един приятел се престори, че повдига във въздуха сребърни прибори с мисълта си, когато само дядото на приятеля му гледаше. В училище разговаряше със съучениците си и сръчно пъхаше нещата им под чина, и когато се обърнеха и откриваха, че върху чина им няма нищо, това ги вкарваше в лек шаш. Вадеше скъпоценности от джоба на леля си и разиграваше изненада, почти толкова истинска, колкото и нейната собствена.
Отдавна беше прекрачил границата, когато всичко това можеше да мине за фаза в развитието му. Започна да презира думата „хоби“.
Мисълта, която влагаше в това занимание, емоционалните бури, които предизвикваше то у него, и изяществото, с което боравеше, бяха белези на мъж, който е открил призванието си, а не фантазиите на дете, което си играе на въображаеми игри. За Роман това беше здравословно (без него щеше да се измъчва), но беше и съвсем сериозно. Той се изпълваше с все повече и повече уважение към занаята с всеки отминал сеанс… с всяко упражнение… с всеки научен нов фокус. И скоро това уважение прерасна в благоговение. Фокусите бяха живо същество, с което той се отъждествяваше повече, отколкото със собствения си баща. Звяр. И когато яздеше този звяр, удобно хванал юздите, името му сияеше в неговите мисли, пламтеше над входовете на безкрайни клубове по цялото земно кълбо.
РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР!
Истински магьосник. Но все още не магьосник, който прави истински магии.
9
Денят, когато Роман каза на баща си, че няма нужда да постъпва в колеж, бе денят, в който най-параноичните фантазии на баща му се сбъднаха. Роман каза, че ще стане фокусник и няма обучение, по-добро от онова, на което се подлагаше сам.
Баща му прокле дрипльото отпреди толкова много години. После изгори една десетка купа в кухненската мивка.
Роман го предизвика да изиграят партия шах.
„Ако ме победиш, ще се запиша в колеж. Но ако аз те победя, трябва да ми дадеш благословията си за това пътешествие.“
Баща му се съгласи. А Роман знаеше, че за да победи баща си, трябва да извърти някой и друг фокус.
Двамата седнаха на кухненската маса един срещу друг, огрени от камината.
Роман трябваше да прояви търпение. Не можеше да почне да прилага номерата си, преди фигурите да извършат достатъчно ходове по дъската, че да отвлекат вниманието на баща му. Прикритие. Ако останеше в играта достатъчно дълго, та това да се случи, имаше шанс.