Успя да играе на сигурно достатъчно дълго, за да наблюдава как двете страни бавно напредват една срещу друга. А после с разтуптяно сърце, пред отворените очи на баща си, сръчно измести две фигури от местата им. После отмъкна още една пешка, когато трябваше да вземе само една. Ловкостта на ръцете му бе тъй голяма, че баща му изобщо не показа с нещо да е забелязал промените. Изчезването и повторната поява на фигурите под носа на спец за Роман беше най-великото представление в живота му до този ден.
Дали баща му изобщо разбираше, че губи? И да разбираше, като че това не го тревожеше. Седемнайсетгодишният му син никога не бе проявявал дарба за шах, както се надяваше, и всяка игра завършваше по един и същи начин. И когато Роман спокойно посегна над дъската и премести своя топ (като при това приплъзна царя на баща си едно квадратче по-нататък), той каза нещо, което не бе изричал досега:
— Мат, татко.
Бащата дълго време оглежда дъската. Огледа фигурите, взети от Роман. После погледна ръцете му и Роман разбра.
Бащата бе проумял какво се е случило.
— Отлично — рече той най-накрая. — Наистина.
А после се разплака и стана да прегърне сина си.
— Обещай ми, Роман, че никога няма да станеш дрипльо. Че винаги ще се представяш с изящество. Че няма да правиш магии за пари.
Последното обещание на Роман по-нататък щеше да бъде извезано от вътрешната страна на същата тази жилетка, с която той излизаше на сцената.
НИКОГА МАГИЯ ЗА ПАРИ
Месец след компрометираната партия шах Римския император живееше в задното помещение на склада за дрехи на „Кейпър Клоудинг“ и изпълняваше фокуси пред манекените.
Първата му публика. Живи или не, той се раздаваше пред тях. Точно както бе разигравал представления за духа на майка си толкова отдавна.
Магия за неживите. Магия за починалите.
Магия за мъртвите.
10
За Роман не представляваше труд да не го забелязват, докато се упражняваше в склада без разрешение. През работното време спеше високо в едно забравено таванско помещение, докато служителите на „Кейпър“ опаковаха палта и шапки далече долу. Нощем, когато целият склад беше негов, репетираше.
Един продълговат кедров сандък му служеше за легло. Забравени кожени палта — за одеяла. А манекените долу бяха неговите хора.
Всяка вечер изнасяше представления пред трийсетина манекена и избираше доброволци също тъй въодушевено, както и Фантастичния Фин — доброволци от плът и кръв, живи представители на собствената му обожаваща го публика в клубовете из цяла Америка. Пред плешивите безжизнени тела в прасковен цвят, събрани пред него, Роман упражняваше всеки известен му фокус и започна да открива и други. Пробва да издигне манекен във въздуха, като използва тънка тъкан, която окачи на високи рафтове. Друг разряза наполовина, като използва огледала, поставени из цялото пространство. Точно тук реши да не крие как извършва фокусите си, тъй като манекените не му даваха основания да се стеснява. Често си държеше реквизита на има-няма педя от безжизнените им очи — навик, който никога нямаше да наруши.
Новите му ботуши (намерени тъкмо в сандъка, в който спеше) чаткаха по циментовия под, а ръкавите на бялата му риза с копчета се ветрееха в студения тъмен склад.
— Майко — провикваше се той и гласът му остро отекваше в каменния таван. — Моля те, обяви на публиката следващата илюзия.
Дори и когато говореше на неживите, гласът му не притежаваше желаната от него тежест и той копнееше за асистентка като онези, за които четеше в списанията за фокуси по страниците, които никога нямаше пари да си купи.
Към вече мрачния му маниер се добави и леко налудничав поглед. Погледът на мъж, изкачил наполовина планина на собствените си амбиции. Ако някой се промъкнеше и наблюдаваше неговите представления, можеше и да не отгатне възрастта му — Роман бе приклещен в безвременната хватка на френетичната страст.
В миговете си на просветление, когато виждаше отгоре създадената от него сцена, облечен в дрехи от кутиите в склада, с манекените, приведени под ъгъл към неговия крачещ насам-натам силует, той успя да го опише с една дума:
Ужас.
Но много скоро всякакви просветления го напуснаха и го оставиха напълно погълнат от заниманията си.