След тази половин година последва и още половин година в изоставен захарен завод на четирийсет мили от склада. Тук Императора играеше пред машините. Черните ботуши, които открадна от склада, отново чаткаха по каменния под, но ехото бе възвръщано от корава стоманена публика, която беше още по-безмилостна.
И все пак тогава той играеше за лицата. Очи и носове, уши и езици, изражения, които създаваше във въображението си и в които се вкопчваше така, както друг би се вкопчил в реалността. Машините се превръщаха в старци и деца, в новодошли и редовни посетители. Когато беше в настроение, отговаряше на въпроси.
— Господин Император, а как се прави това?
— Вгледайте се внимателно. Аз нищо не крия.
Още преди да е отварял книга с фокуси, Роман знаеше, че не бива да разкрива тайните си. Скоро заради свирепото му спазване на този принцип щеше да пострада тъкмо кариерата, която той така копнееше да изгради. Но бъдещият Римски император беше много различен от онзи, който правеше фокуси пред стоманените вани и ръждясалите зъбчатки. И за да премине от единия към другия, Императора разбираше, че е време да се покаже.
Да се покаже пред хора.
11
Записа се за участие на открита сцена в „Комеди кантийн“ на сто и двайсет мили от захарния завод, клуб, в който не беше и мечтал да влезе. Обади се от телефонна кабина, разтреперен, и те казаха да, да, с такова име като неговото ще са доволни да го добавят към списъка. „Но дано да сте добър!“ Така казаха. „Да, но дано… да… сте… добър.“
По график трябваше да излезе в девет и половина. Императора толкова се вълнуваше, че отиде три часа по-рано. Представа нямаше от представления, време и графици и почти нищо не разбра, когато една дама там му каза да дойде половин час преди да стане време да излезе на сцената. Или пък, каза тя, ако иска, да се върнел в седем и половина — първият от четиримата фокусници, които щели да излязат преди него, щял да започне тогава и ако иска, да гледа другите…
„То е ясно, че искам да ги гледам“ — каза Роман, смаян, че някой може да мисли другояче. Когато се върна в седем и половина, същата тази дама се усмихна, каза му, че имало забавяне и го пусна да влезе. Залата беше започнала да се пълни. Роман усети буца в гърлото си и се засрами.
Повечето сепарета бяха заети, там бяха насядали жилави мъже и жени с кожени якета. Намери една масичка близо до тоалетните и седна сам. Сложи куфар с реквизит на пода до откраднатите си ботуши.
Първото участие започна в осем и десет.
Роман се смая. Самите фокуси не бяха по-добри от онези, които отлично знаеше, но самият изпълнител бе невероятно приказлив омайник и наложи се да признае Роман, дори умееше да разсмива хората. Фокусникът, Пол Сносния, очевидно си поставяше определена цел, но между шегите, които пускаше тъкмо в подходящия момент, и усмивката на разкошната си асистентка той постигаше тази цел. На Роман му се искаше да не му хареса, искаше му се онова, което гледа, да му се стори скапано. Но то бе сполучливо и още как.
Публиката ръкопляскаше, смееше се, охкаше и ахкаше на всички места, на които искаше Пол. Доброволец се качи на сцената и изобщо не възрази, когато Пол му счупи яйце на главата.
Второто представление бе също тъй успешно. Както и третото. Четвъртото…
На Роман му призля. Изведнъж му стана страшно ясно, че не само няма кой да му помага на сцената, но и почти не притежава сценичен образ.
Мрачни мисли се надигнаха в ума му като мъгла, обагриха целия клуб и го принудиха да се замисли дали да не си тръгне.
Онзи преди него се беше нарекъл Титана на ужаса и накара публиката да реве, докато се преструваше, че се проваля в демонстрациите си на чутовна сила, а после успешно изпълни много по-трудни номера. „Не може да вдигне тостер? А цялата печка?“ Представяше триковете си точно с нужния размах, та да изглеждат по-мъчни, отколкото бяха в действителност. Роман беше изпаднал в психологически срив. Смеещата се тълпа като че се присмиваше на него, сякаш му казваше:
„Дано да си добър, приятелче. Дано… да… си… добър“.
Дългоочакваният миг не му донесе никаква наслада — когато за пръв път в живота обявиха името му по пращящата озвучителна уредба на клуба.
— Римския император, приятели! С такова име сигурно ни очаква купон в тога. И си вардете парите да не вземе да ги накара да изчезнат…
Роман излезе на сцената.
Бяха сложили червен филтър на прожектора и щом погледна ръкавите на бялата си риза, изглеждаше така, все едно са го простреляли много пъти в раменете, лактите и китките.