Публиката, която го гледаше, изведнъж му се стори страшно образована. Сякаш всеки един човек в клуба беше чел същите списания като него, всичките до едно, беше упражнявал същите фокуси в празни сгради и дори беше победил баща си на шах, за да спечели правото да се нарече фокусник.
Роман ясно осъзнаваше, че не е нищо особено. Че няма гег, няма пиниз, няма примамка. И всички очи, втренчени в него, щяха да го разберат много скоро.
Зае най-добрата си шоуменска поза и започна, без да говори — отвори си куфара и почна да вади предмети, които нямаше как да се поберат вътре. Не проговори и когато нареди предметите на авансцената. А после… Тишината на склада и на захарния завод, безшумното напрежение и доказателство за безспорното му владеене на занаята на сцената на „Кантийн“ се усещаха като отхвърляне.
Когато започна нова поредица от трикове, засвири радио. Роман погледна към тонколоните — предполагаше, че се дължи на неизправност, и очакваше да спре. Но управителят му направи жест да продължава и Роман разбра, че според клуба имаше нужда от акомпанимент.
Роман се дънеше.
И когато погледна лицата в сепаретата, видя, че изобщо не ги е хванал. Наблюдаваха го с веселие, в най-добрия случай със съчувствие.
Лицата на първата му публика.
Роман, неспособен да спре напиращия отвътре срам, почервеня под червената светлина и добави дяволско изражение върху и бездруго изострените си черти. Приключи представлението си безмълвно и напусна сцената също тъй безшумно, както се бе качил.
— Младежо — пошепна му промоутърът на бара. — Имаш да запълваш още двайсет минути.
Роман щракна закопчалките на куфара си и излезе от „Комеди Кантийн“, а кръвта му гореше във вените като горски пожар. Знаеше какво бе пропуснал да забележи в онези празни сгради по време на онези две хиляди самотни репетиции — публиката не искаше фокуснически трикове, публиката искаше шоу с фокуси.
Трябваше му идея. Момиче. По-хубав костюм. Смешка. Пиниз. Това му беше ясно като бял ден, докато караше към къщи на връщане от първото си участие. При все това изобщо не беше способен да осъществи цялото това нещо. Първо на първо, не беше способен да се сети за правилните промени. Колкото и нощи да си повтаряше какво е нужно да направи, на другия ден само се упражняваше, учеше нови трикове, взираше се в огледалото в едно лице, което не разполагаше с повече отговори от самия него.
И лицето в огледалото старееше.
Роман се мъчи така още дванайсет години. Игра в шепа клубове — кратки срамни мигове, в които вярваше, че е достатъчно задобрял в занаята, та да няма нужда от тъпите номера, така любими на списанията. И затова имаше нужда от някого другиго, който да го измисли поновому, някой, който да го тупне по рамото и да каже:
„Ако направиш това и това, ще успееш“.
Тези срещи, беше му ясно, бяха също такава рядкост, колкото и бляскавите умения. При тях артистът среща своето упование, витлото на мотора, който го изпраща в плаване сред морските води, за които най-силно е копнял.
И тогава, дванайсет години след провала в „Кантийн“, Роман срещна своето витло и острите му силни лопатки го нарязаха на толкова парчета, че след това кръвопролитие той вече сам не можеше да се познае.
12
Докато спеше в един апартамент над перачница дванайсет години след първоначалния си провал, Роман се събуди от това, че някой чука на вратата му. Нямаше приятели, нито семейство и си плащаше наема навреме. Може би имаше пожар, разтревожи се той. Престъпник във фоайето. Възможно ли беше да е полицията, която иска да го разпита за съседите му? А може би на прага стоеше съсед. Стана от леглото и предпазливо надникна през шпионката — не видя там никого. Погледна пак — помисли си, че на някой съсед му е дошъл гост, объркал е вратата и все още не е разбрал грешката си.
А после Роман чу глас зад гърба си. Вътре в квартирата му.
Той бързо се завъртя и огледа единствената си стая.
— Кой е там? — попита той, вдигнал ръце и готов да се защитава. Мракът, който му вдъхваше работоспособност, не му даде никакъв отговор.
— Роман — обади се пак гласът. — Римски императоре.
Произношението, напевността му напомни за хилядата пъти, когато бе чувал името си да звучи от тонколони, които не пращяха, изречено от образована любителка на фокусите. Гласът от неговите фантазии за това как би трябвало да се развие кариерата му.
— Кой е там?
Понечи да отстъпи от вратата и да награби брадвата, която държеше до шкафа за защита от натрапници.