Но нещо в мрака се раздвижи и Роман остана вкоренен в изцапания килим. Не се беше усещал така неподвижно враснал в мястото си от онази среща с дрипльото с дебелото тесте карти по песъкливите улици на своята младост.
От тъмното, оттам, където леглото му опираше в стената, излезе ниска жена. Роман инстинктивно избърса с ръце корема и бедрата си, сякаш тази жена го беше омърсила някак, докато спеше.
— Вън! — провикна се Роман, но за негова изненада думите не прозвучаха като заповед.
Жената беше облечена със закопчана догоре риза и дълга плисирана пола и лъхаше на дим от лула. Големите очила превръщаха очите ѝ в яйца и през стъклата Роман видя бръчките по лицето ѝ уголемени. Погледна дланите и ръцете ѝ, шията ѝ и видя бръчки, нагънати като гащите около глезените на някого, който се съблича, за да си легне.
— Коя…
— Римския император… най-великият фокусник на света… обичан заради мълчанието си… обожаван заради липсата на ефекти. — Жената се усмихна и от устните ѝ лъхна дим, но Роман не виждаше нито цигара, нито лула. — Добре звучи, нали? Да постигнеш огромен успех, без да си продадеш душата за това?
И тя излезе в синьото сияние на надписа ЗАТВОРЕНО на перачницата под единствения прозорец на Роман и той видя, че косата ѝ имаше пурпурен цвят и бе прибрана в кок. Когато тя пак заговори, гласът ѝ бе белязан от сто хиляди цигари, а бръчките по врата ѝ заиграха.
— Искаш ли да не слизаш от страниците на „Престо“? Искаш ли да си прочут като Фин?
Цялото тяло на Роман се сгърчи. Той се прилепи до дървената врата.
— Вън — повтори, този път даже още по-неубедително.
Жената размаха пръст към него. Направи го така и настъпваше така, че в ума на Роман изникна една дума: промоутър.
Тази жена, тази неправдоподобна натрапница приличаше на промоутъра, какъвто вечно е бил във фантазиите на Роман. Гласът на пушачка, очилата, непринуденото делово облекло. И начинът, по който размаха пръст, когато искаше Роман да разбере, че тя знае нещата по-добре от него.
Промоутърката се оригна и Роман видя как от рибешките ѝ устни се разлетяха мухи.
— Представлението ти не струва — каза тя, пристъпвайки към него. Роман притисна гръб още по-здраво към затворената врата. — И ти го знаеш. Иначе досега да си отворил тая врата и да си избягал.
И щом го каза, Роман посегна зад гърба си и заопипва за дръжката. Уголемените очи на жената наблюдаваха усмихнато как пръстите му я напипват и после се изхлузват. Да, колкото и да беше разтърсен от ужас, Роман искаше да я изслуша какво има да му каже.
— Така те искам! — заяви жената. После се прокашля и пак се разхвърчаха мухи. Тя ги пропъди със сбръчканата си длан и за миг Роман зърна, че пръстите ѝ са с невъзможно дълги нокти, които се извиваха навътре. А после тези нокти изчезнаха и на тяхно място се появиха сенките, хвърляни от единственото саксийно растение на Роман по стената.
— ПОМОЩ! — изпищя той.
Но не му беше нужна помощ. Не и от някого извън тази стая.
— Тъкмо за това съм дошла тук, малкият — рече жената и пристъпи още по-наблизо. Очите ѝ вече не се усмихваха. Роман забеляза забити в косата ѝ пръсти, които придържаха кока. — Ти имаш нужда от помощ. Ех, как само ти е нужна помощ!
— Какво трябва да направя? — попита Роман. Думите прозвучаха отвратително — срички, произнесени от артист, претърпял поражение.
Жената кимна и смачка рекламна листовка за едно от Романовите представления с тока на дясната си обувка.
— Трябва ти специфичен номер. Образ. Пиниз. Нямаш уловка, малкият. Нямаш хитринка. А в твоя занаят хитрините ги има отдавна. И все пак…
„Какво? КАКВО?“
Тя протегна разтворена длан и Роман забеляза там косми.
— А какво ще кажеш да няма никакви фокуси? Какво ще кажеш за… — тя изведнъж застана толкова близо, че Роман усещаше миризмата ѝ. На умрял вълк. — Какво ще кажеш за истинска магия?
Щом промоутърката го прегърна, целият ужас се изпари. Трескавото му съзнание (но широко отворено, сякаш той придържаше вратите му) се наводни от негови образи — как играе, как върши такива невъобразими неща, че не бяха възможни. Не и за него.
Видя публика, голяма като онази, пред която се изявяваше Дон Дийни. Видя неподправено благоговение в очите им.
Чу аплодисменти.
— Виждаш ли това? — попита го тя, взряна в очите му. Роман видя как в нейните очи танцуват кости. — О, да, виждаш го. Продължавай да го виждаш, малкият.